Робърт Харис - Мюнхен

Четиримата мъже, събрани в апартамента, слушаха внимателно.

Странг каза тихо:

— Може пък и да е прав. Може би сега е моментът Хитлер да бъде убеден под натиска на общественото мнение да смекчи позицията си.

— Не можем да обвиним премиера в липса на въображение — отвърна Уилсън. — Или на кураж. И въпреки това, с цялото ми уважение към Алек, бих бил по-спокоен, ако един от нас можеше да бъде там с него.

След няколко минути Чембърлейн се върна при тях в стаята. Възторгът на тълпите сякаш го бе заредил с енергия. Очите му блестяха неестествено.

— Колко отрезвяващо. Виждате ли, господа, навсякъде е едно и също: обикновените хора не искат нищо повече от това да живеят мирно живота си, да се радват на семействата и децата си, да ползват благата на природата, на науката и изкуството. Това е, което искам да кажа на Хитлер. — Той помълча замислено за момент, после се обърна към Уилсън: — Наистина ли смяташ, че на Шмит не може да му се вярва?

— Не Шмит ме притеснява, господин министър-председател, а Рибентроп.

Чембърлейн помисли още малко.

— Е, добре — каза накрая той. — Но искам да бъдеш дискретен — обърна се премиерът към Легат. — Не си води бележки. Искам да се намесваш само в случай че значението на думите ми е било изопачено. И освен това гледай да не попадаш много — много в полезрението му

Принцрегентенплац практически не се беше променил за шестте години, откакто той го бе виждал за последно. Когато изкачиха хълма и взеха завоя, погледът на Хартман веднага се насочи към североизточния ъгъл на площада, където бяха застанали тогава с Хю и Лейна — на тротоара пред голямата жилищна кооперация от бял камък с покрив от червени керемиди. Сега там отново се бе събрала тълпа, жадна да зърне Вожда.

Мерцедесът спря пред № 16. Двама часовои от СС охраняваха входа. Щом ги видя, Хартман се сети за пистолета в джоба си. Така бе привикнал с компактното му тегло, че просто бе забравил за него. Трябваше да го изхвърли някъде през нощта. След като вече бяха прибрали Винтер, със сигурност идваше и неговият ред. Запита се къде ли я бяха арестували — дали в службата или в жилището ѝ — и как ли се отнасяха с нея. Докато слизаше от колата след Шмит, усети по гърба си струйка пот. Часовоите познаха Шмит и му направиха знак да влиза. Хартман се вмъкна след него; никой не се сети дори да го попита за името му.

Пред портиерната минаха покрай още двама часовои и тръгнаха нагоре по стълбите; отначало стъпалата бяха каменни, а на по-горните етажи — от полирано дърво. Стените бяха облицовани с керамични плочки в сиво и зелено, напомнящи донякъде станциите на метрото. Имаше мъждиви електрически крушки, но светлината идваше главно от прозорците на стълбищните площадки, които гледаха към малка градина с декоративни сребърни ели и смърчове. Качваха се шумно, подминавайки апартаментите на по-долните етажи. От Министерството на пропагандата разправяха, че Фюрерът живеел при същите съседи, както и преди да стане канцлер — доказателство, че си оставал все същият човек от народа. Това може би е така, помисли си Хартман; но в такъв случай какво ли не бяха преживели въпросните хора през последните няколко години — от смъртта на племенницата през 1931–ва до вчерашния обяд с Мусолини. Продължаваха да се изкачват. Чувстваше се попаднал в капан, сякаш някакъв тайнствен магнит го привличаше неудържимо нагоре. Той забави крачка.

— Хайде — каза Шмит. — Не изоставай!

Нищо в апартамента на втория етаж не го отличаваше от останалите — същата масивна двойна врата. Шмит почука и отвътре им отвори адютант от СС. Озоваха се в тесен продълговат вестибюл, който се простираше симетрично в двете страни — паркет, килими, маслени картини, скулптури… Жилището изглеждаше някак стерилно, неуютно, сякаш в него не живееше никой. Адютантът ги покани да седнат.

— Фюрерът още не е готов.

Той се отдалечи. Шмит зашепна поверително:

— Ляга си късно и обича да си поспива. Често излиза от спалнята си чак по обед.

— Искате да кажете, че може да седим тук цял час?

— Не и днес. Чембърлейн трябва да пристигне в единайсет.

Хартман го изгледа изненадано. Едва сега разбираше, че Хитлер има среща с британския министър-председател.

Минаха няколко минути, преди колата на Чембърлейн да се измъкне от протегналите се да го пипнат ръце на тълпата. Министър-председателят пътуваше на задната седалка с Дънглас, а Легат седеше отпред до шофьора. Отзад имаше втори мерцедес с двамата охранители на Чембърлейн. Кортежът описа полукръг на площада, след което набра скорост през Одеонсплац и навлезе в квартал с пищни дворци и величествени обществени сгради, които Легат си спомняше смътно от 1932–ра. В страничното огледало виждаше лицето на Чембърлейн, вперил поглед право пред себе си. Минувачи му махаха с ръка, скандираха името му. Той се носеше напред, глух и сляп за тълпите. Вече не беше онзи сух администратор от градските легенди, а визионер, Месия на мира, макар и облечен в безличния костюм на застаряващ счетоводител.