Робърт Харис - Мюнхен

— Влез!

В средата на дневната беше поставена маса за двама. Чембърлейн закусваше. Беше облечен с обичайния си тъмен костюм и риза. Срещу него седеше лорд Дънглас. Министър-председателят мажеше препечена филийка с масло.

— Извинете, сър. Господин Странг написа черновата.

— Дай да я видя.

Чембърлейн остави препечената филийка на масата, сложи си очилата и внимателно прегледа документа. Легат се престраши да погледне към Дънглас и видя как очите му леко се разшириха. Легат не знаеше как да разбира това — като знак, че шотландецът се забавлява, че е загрижен или че му отправя предупреждение. Чембърлейн се намръщи.

— Би ли повикал Странг, ако обичаш?

Легат се върна в стаята на Странг.

— Иска да ви види.

— Нещо не е наред ли?

— Не каза.

Малкин се намеси:

— Може би е редно да идем всички.

Изглеждаха притеснени като ученици, повикани при директора.

— Бихте ли дошли с нас, сър Хорас?

— Щом искате. — Уилсън не изглеждаше убеден, че това е необходимо. — Само че трябва да ви предупредя: не се опитвайте да го разубеждавате. След като си е наумил нещо, той за нищо на света не би се отказал.

Легат последва тримата в апартамента на министър — председателя. Чембърлейн каза студено:

— Господин Странг, пропуснали сте да споменете Англо-германската военноморска спогодба. Защо?

— Не смятам, че е нещо, с което можем да се гордеем.

— Напротив, точно такова споразумение би следвало да се опитваме да постигнем сега с Германия Чембърлейн извади писалката си и поправи черновата. — Освен това виждам, че сте поставили моето име преди неговото. Така не се прави. Трябва да е обратното: „Ние, германският Фюрер и британският министър — председател, проведохме днес допълнителна среща…“. — Той загради в кръгче официалните титли и нарисува стрелка. — Искам да го подпише пръв, за да може по този начин на него да легне по-голяма част от отговорността.

Уилсън прочисти гърлото си.

— А ако откаже, господин министър — председател?

— Защо да отказва? Това са ангажименти, които публично е поел. Ако откаже да сложи името си под тях, с това само ще демонстрира, че изначално са били празни думи.

— Дори и да подпише, от това не произтичат никакви задължения за него — каза Малкин.

— Значението на този документ е символично, а не правно обвързващо.

Чембърлейн се отблъсна със стола си от бюрото и огледа присъстващите висши държавни служители. Беше видимо раздразнен от факта, че не споделят визията му.

— Господа, трябва да се издигнем до висотата на събитията. Снощното споразумение урежда само един спорен момент, при това с ограничен териториален обхват. Можем да сме сигурни, че ще възникнат нови. Искам от него да се ангажира, още сега, с процеса на мир и взаимни консултации.

В стаята настана тишина. Странг отново се престраши:

— Но не е ли редно най-малкото да информираме французите, че смятате да търсите пряко споразумение с Хитлер? Все пак Даладие е още в Мюнхен, хотелът му е наблизо.

— Не виждам никаква причина да казваме на французите каквото и да било. Това е между Хитлер и мен.

Чембърлейн отново се наведе над черновата. Писалката му извършваше къси отмерени движения, зачерквайки думи, вмъквайки други. Когато приключи, той подаде листа на Легат.

— Занеси го да го препишат на машина. В два екземпляра, по един за него и за мен. Уредил съм среща с канцлера в единайсет. Погрижи се да има кола на разположение.

— Да, господин министър — председател. За да ви закара до „Фюрербау“, предполагам.

— Не. Предложих му да поговорим насаме, като мъже, без официални лица — във всеки случай не желая Рибентроп да е наоколо, — и той ме покани в апартамента си.

— Без официални лица? — повтори Уилсън. — Това включва и мен ли?

— Да, Хорас. И теб.

— Но вие не можете да се срещнете с Хитлер съвсем сам!

— В такъв случай ще взема Алек. Той не заема официална длъжност.

— Именно. — Дънглас се усмихна с процепа, който му служеше за уста. — Аз съм никой.

След като приключи с прегледа на печата, Хартман го даде на симпатичната червенокоса машинописка да го препише за Фюрера на специалната машина с едър шрифт. Излезе четири страници — един колективен вик на облекчение, че войната е избегната, на надежда, че този път мирът ще бъде траен, и на хвалебствия за Невил Чембърлейн. По отношение на последното лондонският „Таймс“ се оказа, както обикновено, най-многословен:

Предвид факта, че ако при евентуален провал на преговорите би избухнала война, Великобритания и Германия щяха неизбежно да се озоват от противоположни страни на фронтовата линия, радостните възгласи и виковете „Хайл!“, адресирани към човека, чиито действия през цялата криза бяха решително и неоспоримо миролюбиви, със сигурност бяха повече от уместни.