Робърт Харис - Мюнхен

— Не знам — отвърна накрая той. — Ще я карам както досега, предполагам. Представям си, че така се чувства човек, който знае, че страда от неизлечима болест: разбира, че краят наближава, но не може нищо да направи, освен да живее ден за ден. Да вземем например тази сутрин. Трябва да подготвя преглед на чуждестранния печат. Много е възможно да се наложи да го внеса лично на Хитлер. Чувам, че ме бил харесал! Можеш ли да си представиш?

— Може пък това да е от полза… за каузата ти.

— Дали? Тъкмо там е моята дилема. Прав ли съм да продължавам да работя за режима с надеждата, че един ден ще мога леко да го подкопая отвътре? Или е по-добре просто да си пръсна черепа?

— Хайде, стига, Паул! Ставаш твърде мелодраматичен. Избери първото.

— Разбира се, онова, което би трябвало да направя, е да пръсна неговия череп. Само че ми пречи всичко онова, което съм, а и да го направя, единствената сигурна последица ще бъде кървавата баня, като семейството ми ще бъде избито до крак. Така че в крайна сметка ни остава само надеждата. Какво ужасно нещо е надеждата! И колко по-добре бихме били всички, ако я нямаше! Ето ти един оксфордски парадокс за финал. — Той започна отново да поглежда назад в огледалото. — А сега, ако нямаш нищо против, ще те оставя на няколкостотин метра от хотела, за всеки случай. Възможно е щурмбанфюрер Зауер да ни наблюдава. Ще можеш ли да се ориентираш? Това тук е другият край на ботаническата градина, в която разговаряхме вчера.

Той спря пред някаква внушителна сграда — съдебна палата, ако се съдеше по външния ѝ вид, — цялата обкичена със свастики. В далечния край на улицата Легат различи двете кули на Фрауенкирхе. Хартман каза:

— Сбогом, скъпи Хю. Между нас двамата всичко е наред. Каквото и да се случи оттук нататък, остава ни утехата, че поне се опитахме.

Легат слезе от мерцедеса. Затвори вратата и се обърна да му махне за „сбогом“, но беше късно. Хартман вече се бе влял в сутрешния трафик.

Легат крачеше обратно към хотела в състояние на транс. На оживеното кръстовище между ботаническата градина и Максимилиансплац слезе от бордюра, без да се огледа. Рев на клаксон и писък на спирачки го изтръгнаха от мислите му. Той отскочи назад и вдигна извинително ръце. Шофьорът изруга и даде газ. Легат се облегна на електрическия стълб, наведе глава и заплака.

Когато пет минути по-късно стигна до „Регина Паласт“, големият хотел се пробуждаше. След въртящата се врата Хю спря, извади кърпичка, издуха си носа и попи сълзите от очите си. После огледа внимателно фоайето. Гостите слизаха по стълбите и се насочваха към ресторанта за закуска; от там долиташе звън на прибори и порцелан. На рецепцията семейство чакаше да освободи стаята си. Щом се убеди, че наблизо няма представител на британската делегация, той се втурна към асансьорите и натисна копчето. Целта му беше да се добере до стаята си, без някой да го види. Но когато вратите на кабината се отвориха, той се озова лице в лице с контешката фигура на сър Невил Хендерсън. Посланикът беше забучил неизменния карамфил в петлицата на сакото си. В ръцете си държеше елегантна чанта за костюми от телешка кожа. Когато го видя, на лицето му се изписа изненада.

— Добро утро, Легат. Виждам, че си бил на разходка.

— Да, сър Невил. Излязох да глътна въздух.

— Качвай се бързо горе, Министър-председателят питаше за теб. Аштън — Гуоткин пътува за Прага с чехите, а аз бързам да хвана с Вайцзекер самолета за Берлин.

— Благодаря за предупреждението, сър. Приятно пътуване.

Той натисна бутона за третия етаж. Докато се изкачваше, използва огледалото в кабината за бърза оценка на положението. Беше небръснат, раздърпан, със зачервени очи. Нищо чудно, че Хендерсън го изгледа смаяно — имаше вид, сякаш бе прекарал нощта в някоя канавка. Полицаят от Скотланд Ярд беше застанал отново на пост пред апартамента на министър — председателя. Когато Легат минаваше покрай него, той повдигна съучастнически вежди, почука на вратата и я отвори.

— Открихме го, сър.

— Добре. Нека влезе.

Чембърлейн беше по кариран халат. Костеливите му боси стъпала се подаваха изпод долнището на пижамата. Несресаната му коса стърчеше във всички посоки като перушина на разтревожена птица. В едната си ръка държеше пура, в другата — книжа. Той попита:

— Къде е онзи брой на „Таймс“ с речта на хер Хитлер?

— Мисля, че е в кутията с документите ви, сър.

— Бъди така добър да го намериш.

Легат остави шапката и палтото си на близкия стол и извади връзката ключове. Старецът изглеждаше изпълнен с енергия и целеустременост, точно както му бе направил впечатление в градината на Номер 10. Никой, който го видеше, не можеше да допусне, че на практика не спи. Легат отключи кутията и прерови книжата в нея, докато намери броя на вестника от вторник — същия, който бе чел в „Риц“, докато чакаше Памела. Министър-председателят го пое от ръцете му и го отнесе на бюрото. Разгъна го, сложи си очилата и се вторачи в написаното. Без да се обръща, каза: