Робърт Харис - Мюнхен

Лицето му остана безизразно. Докато се качваше в автомобила, няколко от униформените се отделиха от шпалира и тръгнаха към тях. В ръцете си държаха къси палки. Жената, която ѝ бе казала да си затваря устата, се опита да им препречи пътя. Легат я изблъска встрани. Някакъв мъж — набит и едър, вероятно съпругът ѝ — замахна и го уцели с юмрук под окото. Тримата побягнаха от площада по една улица с жилищни сгради и два реда дървета.

Хартман и Лейна тичаха отпред. Легат чуваше как ботушите на щурмоваците чаткат по паважа все по-близо зад гърба му. Окото го смъдеше и започваше да се затваря. Дробовете му пареха, сякаш бяха напомпани с течен лед. Чувстваше се едновременно обзет от ужас и напълно спокоен. Когато вдясно се появи пряка, Хартман и Лейна продължиха напред, а той свърна в страничната уличка и се озова между големи вили с градини; почти веднага си даде сметка, че щурмоваците вече не са по петите му — беше сам. Облегна се на малка дървена порта, за да си поеме дъх, закашля се, после избухна в смях. Чувстваше се толкова неестествено щастлив, сякаш бе взел наркотик.

по-късно, когато се прибра в хостела, той завари Лейна, седнала във вътрешния двор, с гръб към него. Беше вдигнала лице към слънцето. Когато усети присъствието му, тя отвори очи и скочи на крака. Как си? Добре, дори повече от добре. Къде е Паул? Тя не знаеше — след като фашистите се бяха отказали да ги гонят, той ѝ се бе разкрещял, тя му бе отвърнала и Паул си бе тръгнал. Тя огледа окото му и настоя да се качат в стаята ѝ. Докато Легат лежеше по гръб на леглото, тя накисна една кърпа за ръце в мивката и я постави като компрес. После седна на матрака до него, за да я придържа с ръка към окото му. Хълбокът ѝ се притискаше към неговия. Никога не се бе чувствал толкова изпълнен с живот. Той вдигна ръка, хвана я за тила, вплете пръсти в косата ѝ, придърпа към себе си и я целуна. Отначало тя се съпротивляваше, после отвърна на целувката му, накрая се качи върху него и разкопча ризата си.

Тази нощ Хартман изобщо не се появи. На следващата сутрин Легат остави своя дял от общата сметка на нощното шкафче и тихо се измъкна от стаята. След по-малко от час вече беше в първия влак, който го отнасяше далече от Мюнхен. И това беше единственото славно приключение в живота на Хю Александър Легат, випускник на колежа „Балиол“ в Оксфорд, трети секретар в дипломатическата служба на Негово величество, чак до тази нощ.

Пътуваха мълчаливо още близо час по тесните провинциални пътища. Беше започнало да застудява. Легат пъхна ръце в джобовете на палтото си. Питаше се къде ли отиват и какво ще каже на Лейна, когато пристигнат. До този момент той не можеше да знае със сигурност дали Хартман е научил за измяната. Винаги бе допускал, че знае — защо иначе през всичките тези години нито веднъж не се бе опитал да се свърже с него? Беше писал и на Лейна — две писма, пълни освен с любов и разкаяние и с надути морални проповеди; като се замислеше, може би трябваше да бъде доволен, че и двете му бяха върнати неотворени.

Накрая отбиха от шосето и тръгнаха по дълга алея за коли. Фаровете осветяваха прясно окосени ливади, отделени от алеята с ниски метални парапети. Напред се очертаваше силуетът на голяма къща, вероятно някакво аристократично имение, заобиколена с по-малки помощни сгради. В едно малко кръгло прозорче под стрехите грееше самотна светлина. Минаха през сводеста порта и спряха в павирания преден двор. Хартман угаси двигателя.

— Чакай тук.

Легат го проследи с поглед, докато се приближаваше към входната врата на къщата. Предната фасада беше обрасла с бръшлян. На лунната светлина видя, че прозорците на горните етажи са с решетки. Изведнъж го обзе ужасно предчувствие. Хартман вероятно бе натиснал бутона на звънец, защото след минута над входа светна електрическа крушка. Вратата се отвори — отначало едва — едва, после по-широко и накрая Легат видя млада жена с униформа на медицинска сестра. Хартман ѝ каза нещо и посочи с ръка колата. Тя се надигна на пръсти, за да погледне през рамото му. Последва кратка дискусия. На няколко пъти Хартман размаха ръце, за да подчертае думите си. Накрая тя кимна. Хартман я докосна по ръката, после се обърна и направи знак на Легат да отиде при тях.

Коридорът миришеше на готвена храна и дезинфектант. Легат си отбелязваше детайлите, докато ги подминаваше: Мадоната от дърво над вратата, празната дъска за съобщения, покрита със зелено сукно и карфици, инвалидната количка в долния край на стълбите, до нея патерици. Той последва Хартман и медицинската сестра нагоре до първия етаж и после по коридора. Жената имаше голяма връзка ключове на колана. Тя отдели един и отключи вратата. Изчакаха я да влезе. Легат погледна Хартман с надежда за обяснение, но той не се обърна към него. Сестрата излезе.