Робърт Харис - Мюнхен

— Снощи говорих с Хитлер и го попитах дали тази сутрин може да се отбия при него да се видим, преди да отпътувам за Лондон.

Легат изгледа гърба му със зяпнала уста.

— И той съгласи ли се, сър?

— Иска ми се да мисля, че вече напипах верния подход към него. Нарочно го поставих натясно. Нямаше как да ми откаже. — Докато очите на Чембърлейн бягаха по текста, главата му едва забележимо се поклащаше. — Трябва да отбележа, че онзи младеж, когото ми доведе снощи, беше извънредно невъзпитан.

Започва се, каза си Легат. Той се подготви за неизбежното.

— Да, сър. Съжалявам за това. Поемам изцяло отговорността.

— Казвал ли си на някого?

— Не.

— Това е добре. Аз също не съм. — Министър-председателят си свали очилата, сгъна вестника и го подаде на Легат. — Искам да занесеш това на Странг и да го помолиш да преформулира речта на хер Хитлер като декларация за намерения. Два-три абзаца, не повече.

Мозъкът на Легат обикновено работеше безотказно, но не и този път.

— Съжалявам, сър. Не разбрах напълно…

— В понеделник вечер — започна търпеливо Чембърлейн — хер Хитлер публично обяви в Берлин желанието си за траен мир с Великобритания, след като бъде решен судетският въпрос. Искам този негов ангажимент да бъде преработен в съвместна декларация по бъдещите англо-германски отношения, под която и двамата да се подпишем тази сутрин. Хайде, тръгвай!

Легат тихо затвори вратата след себе си. Съвместна декларация? Той никога не бе чувал за такова нещо. Стаята на Странг, ако бе запомнил правилно, беше през три врати от апартамента на министър — председателя. Той почука, но никой не отговори. Опита отново този път по-силно. След малко отвътре се чу закашляне и Странг отвори вратата. Беше по фланелка и памучни долни гащи с дълги крачоли. Без кръглите си очила изглеждаше с десет години по-млад.

— Господи, Хю! Всичко наред ли е?

— Имам да ви предам нещо от министър — председателя. Иска да съставите декларация.

— Декларация? За какво? — Странг се прозина и сложи ръка пред устата си. — Извини ме. Снощи не можах веднага да заспя. Защо не влезеш?

Стаята тънеше в мрак. Странг отиде бос до прозореца и дръпна завесите. Дневната на апартамента му беше много по-малка от тази на министър — председателя. През вътрешната врата се виждаше неоправеното му легло. Странг взе очилата си от нощното шкафче и внимателно си ги сложи. После се върна в дневната.

— Кажи ми сега всичко отначало.

— Министър-председателят има насрочена нова среща с Хитлер тази сутрин.

— Какво?

— Явно го е помолил снощи и Хитлер се е съгласил.

— Някой знае ли за това? Външният министър? Кабинетът?

— Не знам. Мисля, че не.

— Боже господи!

— Иска да накара Хитлер да подпише някаква съвместна декларация, основана на речта му в Берлин от понеделник.

Той подаде вестника на Странг.

— Това от него ли е подчертавано?

— Не, от мен.

Странг беше до такава степен объркан, че до този момент сякаш бе забравил, че е само по бельо. Погледна изненадано надолу към босите си крака.

— Май трябва да се облека. Би ли поръчал кафе? Но първо повикай Малкин.

— А дали да не потърся и сър Хорас Уилсън?

Странг се поколеба.

— Мисля, че е редно, ти какво ще кажеш? Особено ако и той нищо не знае по въпроса.

Странг се хвана с ръце за главата и погледна с ужас Легат; подреденият му мозък на дипломат явно се бунтуваше срещу това отклонение от ортодоксалността.

— Какви ги върши той? Сякаш смята външната политика на Обединеното кралство за своя частна собственост. Ама че работа!

Хартман паркира мерцедеса в задния двор на „Фюрербау“ и остави ключа вътре. Движеше се машинално. След цяла нощ шофиране се чувстваше опасно изтощен. А точно днес повече от всякога трябваше да запази разсъдъка и самообладанието си. Но беше доволен от стореното. Едва ли някога щеше да му се удаде друга възможност да я види.

Задният вход на сградата беше отключен и неохраняван. Той се заизкачва уморено по стълбището към първия етаж. Бригада чистачки с военни униформи почистваха мраморния под, изсипваха пепелниците в хартиени пликове, събираха мръсните чаши от шампанско и бутилките от бира по масите. Той тръгна към канцеларията на конференцията. Двама млади адютанти от СС се бяха изтегнали в креслата си с вдигнати на масата ботуши, пушеха и флиртуваха с червенокоса секретарка, която седеше на едно от канапетата, подвила под себе си дългите си стройни крака.