Робърт Харис - Мюнхен

Вратата на пилотската кабина се отвори. Както преди, когато бяха кацнали в Мюнхен, подполковник Робинсън се спря да размени няколко думи с министър — председателя, после се спусна по наклонената пътека между седалките, за да отвори задната врата. Този път силният порив на вятъра, който нахлу в пътническия салон, беше типично английски — студен и влажен. Легат остана на мястото си, докато Министър-председателят мина покрай него. Челюстите му бяха стиснати от напрежение. Колко странно за един такъв свенлив човек да нагази в дълбоките води на политиката и да издрапа до върха на изпълнителната власт! Вятърът понечи да затръшне вратата, но Чембърлейн я спря с лакът. Навел глава, той внимателно заслиза по стълбичката сред аплодисменти и овации на тълпата, преминаващи в истерични крясъци. Застанал на пътеката, Уилсън задържаше останалите, докато се убеди, че Министър-председателят е стъпил благополучно на земята — моментът на слава принадлежеше единствено на него. Едва след като Чембърлейн тръгна покрай шпалира от посрещачи и започна да се здрависва, Уилсън слезе след него, следван от Странг, Малкин и Дънглас.

Последен напусна самолета Легат. Стъпалата бяха хлъзгави. Пилотът го улови под ръка, за да го закрепи. В синия мокър здрач прожекторите на камерите светеха в ослепителнобяло, като замръзнали светкавици. Чембърлейн приключи с ръкуванията и застана пред гората от микрофони, украсени с табелките на съответните новинарски агенции: Би Би Си, Мувитон, Си Би Ес, Пате. Легат не виждаше лицето му, само тесния му гръб с приведени рамене, очертан като силует на фона на ярката светлина. Чембърлейн изчака овациите да утихнат. Гласът му прозвуча, звънък и ясен, на фона на вятъра:

— Две неща искам да ви кажа. Първо, през тези изпълнени с тревожно очакване дни и аз, и съпругата ми получихме огромен брой писма на подкрепа, одобрение и благодарност; не мога да ви опиша колко окуражаващи бяха те за мен. Искам да благодаря на британците за всичко, което направиха.

Тълпата отново изригна в овации. Някой извика:

— За това, което вие направихте!

Друг допълни:

— Добрият стар Чембърлейн!

— На второ място искам да кажа, че уреждането на проблема с Чехословакия, постигнато сега, според мен е само прелюдия към едно по-широко споразумение, с което Европа може да намери мир. Тази сутрин проведох още един разговор с германския канцлер хер Хитлер и ето документа, на който неговият подпис фигурира до моя. — Той вдигна над главата си лист хартия, който изплющя на вятъра. — Някои от вас може би вече са чули какво съдържа той, но бих желал да ви го прочета.

Беше твърде суетен, за да си сложи очилата; ето защо започна да чете, стиснал листа в изпънатата си докрай ръка. Така го запомни Легат в този паметен момент, това бе образът, който щеше да остане запечатан, прогорен като с нажежено желязо в съзнанието му до деня на неговата смърт, като достолепен държавен служител, много години по-късно: слабата черна фигура в центъра на ослепителното електрическо сияние, с протегната напред ръка, като човек, който посяга да се хване за електрическа ограда.

Вторият „Локхийд Електра“ кацна точно докато кралският ролс-ройс откарваше министър-председателя към двореца. Когато Чембърлейн стигна до портала на летището, аплодисментите на посрещаните се примесиха с рева на самолетните двигатели. Сайърс каза:

— Господи, чувате ли какво става! Пътищата са блокирани чак до Централен Лондон.

— Човек би си помислил, че сме спечелили войната, а не сме я просто избегнали.

— Когато тръгвах, на Мола вече се събираше многохилядно множество. Явно кралят и кралицата са решили да го изведат на балкона. Чакай, дай да нося това. — Той пое едната от червените кутии от багажното отделение на самолета. — Е, как беше?

— Доста противно, ако трябва да бъда честен.

Двамата закрачиха заедно по бетонната настилка към терминала на Бритиш Еъруейс. Още не бяха изминали половината от разстоянието, когато прожекторите на кинокамерите внезапно угаснаха. В настъпилия здрач от колективното гърло на тълпата се изтръгна шеговито стенание. Всички тръгнаха към изхода. Сайърс каза:

— Отвън има автобус, който да ни откара всички до Даунинг Стрийт. Кой знае колко време ще ни трябва, за да стигнем.

В претъпкания с хора терминал италианският и френският посланик разговаряха с лорд-канцлера и министъра на войната. Сайърс излезе да провери за автобуса. Легат остана да пази червените кутии. Изтощен, седна на една пейка под плакат, рекламиращ полети до Стокхолм. До митническото гише имаше телефонна кабина. Запита се дали не трябваше да се обади на Памела, за да ѝ съобщи, че е кацнал, но самата мисъл за гласа ѝ и за неизбежните ѝ въпроси го потискаше. През големите витрини той видя пътниците от втория локхийд, които се приближаваха към терминала. Сър Джоузеф Хорнър крачеше между двамата полицаи. Джоун вървеше до госпожица Андерсън. В едната си ръка носеше куфар, в другата — портативната си пишеща машина. Като го видя, тя тръгна към него.