Робърт Харис - Мюнхен

След като Министър-председателят и екипът му отпътуваха от хотела за началото на конференцията, Легат прекара следващите десет минути, обхождайки застлания с килим приглушено осветен коридор, придружаван от помощник — управителя на хотела. Все по-трудно скриваше раздразнението си. Можех направо да стана някакъв нещастен xomeiuep! Първата задача, възложена му от Хорас Уилсън, бе да разпредели стаите между членовете на британската делегация, след което да се погрижи пиколата да доставят съответния багаж.

— Съжалявам, ако това ще те разочарова — каза му Уилсън, — но се боя, че трябва да те помоля да останеш в хотела, докато трае конференцията.

— Цялата конференция?

— Да. Оказва се, че са ни дали един коридор стаи, които да използваме за щаб. Някой трябва да организира офис, да осигури открита телефонна линия с Лондон, да се погрижи до телефона винаги да има човек. Ти си очевидният избор. — На лицето му сигурно бе изписано раздразнение, защото Уилсън продължи: — Разбирам, че сигурно е разочароващо да си далече от основното действие, както е разочарован и бедният Сайърс, че се наложи да остане в Лондон, и то след като името му се появи във вестниците като член на делегацията, но… нищо не може да се направи. Съжалявам.

За миг Легат си помисли дали да не сподели с него причината да е в Мюнхен, но инстинктът му подсказа, че това само би послужило на Уилсън като допълнителен аргумент да го държи далече от германската делегация. Нещо в държанието на Уилсън — някакво едва загатнато назъбено острие, скрито под мазната обвивка — говореше, че главният съветник на министър — председателя вече е отгатнал с достатъчна точност какво търси тук Легат.

Затова той каза само:

— Разбира се, сър. Веднага ще се заема.

Апартаментът, определен за премиера, включваше спалня с голямо легло с балдахин и всекидневна в стил Луи XVI с позлатени столове и френски прозорци, през които се излизаше на балкон.

— Това е най-луксозната стая в хотела — увери го помощник — управителят.

В следващите по лукс стаи Легат разпредели Уилсън, Странг, Малкин, Аштън — Гуоткин и двамата дипломати от посолството в Берлин — Хендерсън и Къркпатрик. В пристъп на самопожертвователност сложи себе си и Дънглас в две от по-малките стаи с изглед към вътрешния двор; такива бяха и тези на двамата охранители на премиера, на личния му лекар сър Джоузеф Хорнър — който бе отишъл директно в бара — и на двете секретарки, госпожица Андерсън и госпожица Саквил.

(Значи така се казвала, помисли си той: Джоун Саквил.)

Голямата ъглова стая в края на коридора, гледаща на юг и изток, бе определена за щаб на делегацията. За обяд вътре имаше поднос със сандвичи и няколко бутилки минерална вода. Жените разположиха там пишещите си машини — две „Империал“ и една портативна „Ремингттън“ — и разопаковаха канцеларските си материали, докато Легат постави червените кутии на премиера върху бюрото. Единственото съобщително средство беше старомоден телефон. Той помоли телефонистката на хотела да поръча международен разговор с централата на Номер 10, след което затвори телефона и закрачи напред — назад из стаята. След известно време Джоун го посъветва да седне.

— Съжалявам. Леко съм изнервен.

Той седна и си наля чаша минерална вода. Беше топла и имаше лек вкус на сяра. Почти веднага телефонът иззвъня. Легат скочи и го вдигна.

— Да?

Върху гласа на хотелската телефонистка, обявяваща връзката с Лондон, се насложи този на оператора от Даунинг Стрийт, който няколко пъти, с нарастващо раздразнение, го попита с кой вътрешен номер би желал да го свърже. Трябваше да крещи, за да бъде чут. Мина цяла минута, преди главният личен секретар да вдигне телефона.

— Клевърли.

— Тук е Легат, сър. Ние сме в Мюнхен.

— Знам. По новините вече го съобщиха.

Гласът му беше далечен и някак безплътен. По линията се чуваха леки пукания. Сигурно германците ни слушат, помисли си Легат. Клевърли продължи:

— Като че ли там…

Механичният глас се загуби в смущенията по трасето.

— Извинете, сър. Бихте ли повторили?

— Казах: като че ли там са ви устроили внушително посрещане.

— Определено, сър.

— Къде е премиерът?

— Тръгна за конференцията. Аз съм в хотела.

— Добре. Искам да не мърдаш от телефона и да поддържаш връзката.

— С цялото ми уважение, сър, мисля, че бих могъл да бъда по-полезен, ако се намирам в същата сграда като премиера.

— Не, в никакъв случай! Чуваш ли? Искам…