Робърт Харис - Мюнхен

Той тръгна по галерията, като поглеждаше през каменната балюстрада към стълбището и изпълненото с хора фоайе долу. Слезе на приземния етаж, надникна в гардеробната, в тоалетните, после излезе отвън, мина покрай барабанчика и тръбача и по червения килим стигна до тротоара. Огледа тълпата, сложил ръце на хълбоците си. Напразно. Легат не се виждаше никъде. Множеството отново избухна в аплодисменти. По улицата се приближаваше поредният мерцедес. На задната седалка, вдигнали гордо глави като римски императори, бяха Мусолини и Чано. Един от часовоите им отвори вратата и те слязоха грациозно на тротоара, подръпвайки надолу куртките на светлосивите си униформи. Порив на вятъра развя знамената. Барабанчикът и тръбачът изпълниха поздрава си. Италианците влязоха с наперена стъпка в сградата. След тях пристигнаха още два автомобила с униформения им антураж.

Хартман изчака около половин минута, после влезе след тях. Във фоайето ги посрещаше Рибентроп. В този момент по стълбището от червен мрамор — едва ли не плахо, както му се стори, гологлав и сам — се зададе Хитлер. Облечен в двуредната си кафява партийна куртка, леко поизмачкана, с лента със свастика на ръкава, с черен панталон и охлузени черни обувки, той се спря на площадката по средата на стълбите, скромно сплел ръце пред корема си, очаквайки Мусолини да го забележи. Когато присъствието на Фюрера най-после му бе посочено от Рибентроп, Дучето вдигна театрално ръце, изобразявайки задоволство, и се бързо качи по стълбите, за да раздруса ръката му. Двамата диктатори се обърнаха и тръгнаха нагоре първия етаж, следвани от свитите си.

Хартман застана най-отзад.

През следващите няколко минути той влезе в ролята си на преводач, помагайки за една насилена размяна на учтиви въпроси и отговори относно безметежността на полета от Лондон до тук между генерал Кайтел и британския дипломат Странг, като през цялото време оглеждаше залата и входовете към нея. Забеляза много неща в бърза последователност едно след друго. Начина, по който Чембърлейн и Даладие се забързаха да поздравят фашистките главатари. Факта, че Хитлер следва като сянка всяко движение на Мусолини, сякаш се боеше да остане сам сред такова множество от непознати. Разговора между Рибентроп и Чано — два надути красиви пауна, — а зад Рибентроп различи физиономията на щурмбанфюрер Зауер, който го бе видял пръв и го пронизваше с поглед. Кайтел бе привършил репликата си и го чакаше да преведе. Той с усилие се сети какво бе чул току-що.

Генерал Кайтел си спомня времето, докато е летял обратно за Берлин след последната ви среща в Годесберг. Свечерявало се и самолетът му трябвало да заобиколи няколко зони на гръмотевични бури. Казва, че на три хиляди метра височина гледката е несравнима.

— Много интересно казано — отвърна Странг. — Предайте му, че ние също имахме трудно преживяване…

До един от изходите настана суматоха. Хитлер, едновременно отегчен и недоволен от нещо, си тръгваше.

Веднага след като Фюрерът излезе от залата, всички германци бързо го последваха. Хартман крачеше до Кайтел. Тръгнаха по коридора и свиха вляво. Той не знаеше какво се очаква от него да направи. Даваше си сметка, че Зауер е в групата непосредствено пред него заедно с Рибентроп. Минаха по протежение на дългата галерия, където разни насядали по креслата офицери от СС скачаха на крака и отдаваха чест на Хитлер. Пред вратата на кабинета си той се спря, предизвиквайки зад себе си тотално задръстване. Ефектът беше комичен. На лицето му бе изписано силно раздразнение.

— Разговорите ще бъдат тук — каза той на Рибентроп с грубия си глас. — Само лидерите и по един съветник.

Мътните му сини очи огледаха антуража. Хартман, който бе застанал твърде близо до него, усети как погледът му сякаш го преряза. Очите се отместиха встрани, но после пак се върнаха на него.

— Трябва ми часовник. Бихте ли ми заели своя? — Той протегна ръка.

Хартман стоеше и го гледаше, сякаш парализиран. Хитлер се обърна към околните.

— Сигурно си мисли, че няма да го види повече.

Последва взрив от смях.

— Слушам, майн Фюрер.

Пръстите на Хартман започнаха несръчно да разкопчават токата на часовника. Подаде му го и бе възнаграден с кимване.

— Е, да започваме.

И той влезе в кабинета. Рибентроп го последва. При вратата Шмит се обърна.

— Хартман, би ли отишъл да кажеш на другите, че сме готови да започваме?

Хартман тръгна обратно към залата за приеми, разтривайки с длан бледата кожа на лявата си китка, където бе носил часовника си денем и нощем през последните осем години. Без него се чувстваше странно. А сега онзи мъж му го бе взел. Случилото се му се струваше нереално, сякаш не се отнасяше до него, сякаш сънуваше. До блокмасата Чембърлейн отново разговаряше с Мусолини. Когато се доближи, Хартман чу думите: „Един хубав риболовен излет…“. Мусолини кимаше учтиво, видимо отегчен.