Робърт Харис - Мюнхен

Преведете на немски: „Администрацията на едно акционерно дружество е в общи линии администрация от наемни служители… “.

Той гледаше местата, покрай които минаваха. През целия път към центъра на града по Лерхенауер Щрасе и Шлайсхаймер Щрасе гражданите на Мюнхен бяха излезли по улиците; кортежът се движеше, съпровождан от аплодисменти за министър — председателя, през море от развети червено — бяло — черни знаменца. Понякога, докато вземаха поредния завой, Легат успяваше да го зърне във водещата кола — леко наведен навън, с постоянно вдигната нагоре шапка, с която помахваше на тълпите. Отговаряха му стотици ръце, вдигнати за фашистки поздрав.

Десет минути след като бе излязъл от летището, кортежът стремително навлезе по Бринер Щрасе в Максимилиансплац, заобиколи площада и спря пред хотел „Регина Паласт“. Над главния вход се вееше знаме с огромна свастика. Под нея бяха застанали британският посланик Хендерсън и Ивоун Къркпатрик, началник на канцеларията на британското посолство в Берлин. Аштън — Гуоткин изпусна шумно въздух.

— Мисля, че и с това бих могъл да свикна, а ти?

Той се надигна непохватно от седалката на мерцедеса. Колата на Рибентроп вече потегляше. В парка срещу хотела имаше многохилядна тълпа. Всички скандираха приветствени възгласи. Министър-председателят им махаше с ръка. Проблеснаха още светкавици. Хендерсън го въведе в хотела. Легат, нарамил по една червена кутия под всяка мишница, забърза след тях.

Обширното фоайе с колонади покрай стените изглеждаше непроменено от времената на кайзера — таванът от цветни витражи, паркетът, застлан с персийски килими, гората от палми в огромни саксии, разпръснатите тук — там кресла… Няколко десетки гости, повечето в напреднала възраст, зяпнаха от изненада при вида на Чембърлейн. Той беше застанал близо до рецепцията, заобиколен от Хендерсън, Къркпатрик и Уилсън. Легат се закова на място, не знаеше дали да се приближи до тях или не. Внезапно и четиримата се обърнаха и го погледнаха. Стори му се, че го обсъждат. Миг по-късно Уилсън крачеше през фоайето към него.

„Фюрербау“ беше построена едва преди година; дело на любимия архитект на Хитлер, покойния професор Троост, сградата беше толкова нова, че белият камък блестеше на утринната светлина. От двете страни на двойния портик висяха гигантски знамена — германското и италианското до южния вход, британското и френското до северния. Над вратите бронзови орли с разперени криле стискаха в ноктите си свастики. И пред двата входа бяха постлани червени килими, които се спускаха по парадното стълбище, пресичаха тротоара и стигаха чак до бордюра. Само северният вход се ползваше. Тук осемнайсетчленен караул бе вдигнал карабините си за почест, а отстрани стояха тръбач и барабанчик. Хартман ги подмина, без някой да се опита да го спре, изкачи няколкото стъпала и влезе вътре.

Предназначението на сградата не беше напълно ясно. Не беше държавно учреждение, нито пък седалище на партията. Беше по-скоро нещо като царски дворец, където гостите на императора биваха отвеждани, за да бъдат просветени и съответно нагостени. Интериорът беше изцяло облицован с мрамор — убито лилав за пода и двете парадни стълбища, сивкавобял за колоните и стените, макар че в горната му част електрическото осветление го караше да изглежда златист. Фоайето беше изпълнено с тъмни костюми и парадни униформи; във въздуха се носеше нетърпеливо бръмчене, сякаш многолюдна публика очакваше започването на галаспектакъл. Той зърна няколко лица, които познаваше от вестниците: двама — трима гаулайтери, както и Рудолф Хес — заместника на Фюрера, с обичайното му замечтано изражение. Каза името си на часовоя от СС и той му направи знак да премине.

Право напред беше северното парадно стълбище. Вдясно фоайето преминаваше в гардеробна с формата на издължен полукръг, където се виеха две опашки. Хартман видя мъжката тоалетна и се насочи към нея. Заключи се в една от кабинките, отвори куфара, извади документа, разкопча ризата си и го пъхна под долната фланелка. После отново се закопча, седна на чинията и огледа ръцете си. Изглеждаха му някак непознати — студени и треперещи. Разтърка ги енергично една в друга, дъхна им с уста, после пусна водата и излезе обратно навън в гардеробната. Там остави шапката, палтото и куфара си.

По северното стълбище той се изкачи в галерията на първия етаж. Започваше да разбира вътрешното разположение на сградата. Над първата галерия имаше втора; над нея матовият стъклен таван обливаше цялото пространство с естествена светлина. Перфектна симетрия и логика — Хартман беше впечатлен. Покрай него минаваха забързани сервитьори, понесли табли с храна и бутилки бира. Понеже не се сещаше какво друго да прави, той ги последва. През най-близката от трите отворени врати видя блокмаса с ленени покривки, отрупана с храна. По-нататък широкият коридор, който минаваше през цялата дължина на сградата, извеждаше към друга галерия с кресла и ниски масички. Зад нея по средата на коридора беше застанал на пост часовой от СС и връщаше всички, които се опитваха да го доближат. Хартман си каза, че това сигурно е залата, в която чакаше Хитлер.