Робърт Харис - Мюнхен

— Господа, нека Министър-председателят слезе пръв.

Той помогна на Чембърлейн да си облече палтото и му подаде шапката. Министър-председателят тръгна надолу по наклонената пътека, като се подпираше с ръце на облегалките. Гледаше право напред, с издадена брадичка и стиснати челюсти, сякаш беше захапал нещо и не искаше да го пусне. Уилсън го последва и изчака до Легат, докато Чембърлейн слезе на бетонната площадка. Наведе се и надникна през прозореца.

— Моята агентура ми докладва, че снощи си ходил да се срещаш със сър Александър Кадоган. — Каза го тихо, без да извръща глава. — О, боже! — добави бързо той. — Ето го Рибентроп.

Той наведе глава и се промуши през вратата след Чембърлейн. Зад него Странг, Малкин, Аштън — Гуоткин и Дънглас се бяха наредили на опашка за слизане. Забележката на Уилсън смути Легат. Какво ли бе искал да каже? Не беше ясно. Може би Клевърли му бе наговорил разни неща по негов адрес. Той се изправи и си сложи палтото и шапката, после се пресегна към багажната мрежа и взе кутиите. Още докато слизаше от самолета, военният оркестър засвири „Боже, краля ни пази“ и той трябваше да застане мирно на стълбичката с кутиите в ръце. Когато се приготви да направи следващата крачка, оркестърът подхвана „Дойчланд юбер алес“. Погледът на Легат обходи многолюдните тълпи на летището — операторите с кинокамерите, официалната делегация за посрещането, почетния караул от СС, дузината черни лимузини мерцедес със знаменца, паркирани една до друга, — търсейки Хартман. Не го видя никъде. Той се запита дали не се бе променил твърде много. Музиката престана, удавена в аплодисментите на хората в терминала. Над бетонната писта се понесе скандиране: „Чем — бър — лейн! Чем — бър — лейн!“. Рибентроп направи знак с ръка на министър — председателя и двамата тръгнаха покрай строената рота войници.

В подножието на стълбата офицер с униформа на СС попита Легат за името му. Погледът му пробяга по списъка.

— А, да, вие сте на мястото на господин Сайърс. — Той постави отстрани малка отметка. — Кола номер четири с господин Аштън — Гуоткин. Багажът ви ще бъде откаран направо в хотела. Ако обичате.

Той посегнала вземе червените кутии.

— Благодаря, няма нужда. Тези ще ги задържа.

Няколко секунди всеки дърпаше кутиите към себе си, докато накрая германецът ги пусна.

Мерцедесът беше открит. Аштън — Гуоткин вече бе заел мястото си на задната седалка. Беше облечен с дебело палто с астраганена яка и се потеше обилно в жегата.

— Какво говедо — промърмори той, когато есесовецът се отдалечи.

Легат не го познаваше лично, но знаеше доста за него — най-блестящият класицист от випуска си в Оксфорд, макар да бе прекъснал следването си, без да се дипломира; специалист по японска история и култура; женен за балерина, без деца; поет и романист, чийто пикантен бестселър „Кимоно“ бе предизвикал такъв шок в Токио, че от Външното се бяха принудили да го отзоват — а сега вече и експерт по икономиката на Судетската област!

— Представям си колко му е противно всичко това на премиера — каза Легат.

Чембърлейн очевидно бързаше да претупа церемонията с почетния караул. Едва погледна към строените млади мъже с техните черни униформи. Освен това почти не обръщаше внимание на Рибентроп, когото ненавиждаше. Когато стана ясно, че трябва да сподели водещата кола в кортежа с германския външен министър, той се огледа безпомощно за Уилсън. Но нямаше как да избяга от съдбата си. Двамата мъже седнаха в открития мерцедес и кортежът потегли. Минаха бавно по цялата дължина на летищния терминал, за да може тълпите да приветстват с бурни овации Чембърлейн, който учтиво вдигна шапка за поздрав. При портала на летището завиха на юг, към Мюнхен.

Хартман бе купил билетите по време на пролетния семестър през 1932 г. Току-що се бяха прибрали от Котсуолдс, където живееше майката на Легат. Тя по принцип мразеше хуните, но Паул ѝ бе станал любимец. Когато се върнаха обратно в „Балиол“ онази съботна вечер, Хартман бе казал: „Скъпи Хю, веднага щом приключат изпитите, ще ми позволиш да ти покажа за разнообразие малко истинска провинция — такава, която не е просто „хубавичка“. Той добави, че има приятелка, която живее в Бавария и може да се срещнат с нея.

И на двамата не им бе хрумвало, че докато животът в Оксфорд си течеше по познатия начин, Хинденбург бе успял да разпусне Райхстага и да предизвика парламентарни избори. Бяха пристигнали в Мюнхен същия летен ден, когато Хитлер произнасяше речта си пред гигантския митинг извън града, и колкото и да се опитваха да избегнат разговорите за политика и да се наслаждават на ваканцията си, никъде. Дори в най-затънтеното градче, не можеха да избягат от действителността. В съзнанието на Легат бе останала една каша от маршове и контрамаршове на щурмоваците срещу Железния фронт; от демонстрации по улиците и спорове в кафенетата; от плакати с нацистки лозунги: „Хитлер над Германия!“, „Германия, събуди се!“ — разлепвани от Кафявите ризи през деня и късани от левичарите през нощта; от една среща в парка, която бе завършила с кавалерийска атака от конната полиция. Когато един ден Лейна настоя да излязат и да застанат пред жилището на Хитлер, и крещя ругатни по негов адрес, беше истински късмет, че минувачите не ги пребиха. Нищо общо с Вилхслм Хауф и Джон Стюарт Мил.