Робърт Харис - Мюнхен

— Хартман!

Той се обърна и видя Вайцзекер в залата с блокмасата. Беше застанал до прозореца и разговаряше с Шмит. Направи му знак с ръка да отиде при тях. Залата беше облицована с тъмни ламперии, украсени с резбовани сцени на разни скучни селскостопански дейности. Няколко адютанти бяха заели позиции наоколо и разговаряха шепнешком. Всеки път, когато някой влезеше, те се вцепеняваха и после се отпускаха, когато се окажеше, че не е Хитлер.

— Шмит тъкмо ми разправяше за срещата ти с щурмбанфюрер Зауер във влака.

— Да, той очевидно си е наумил, че аз съм подозрителен елемент.

— За Зауер всички сме подозрителни елементи. — Държавният секретар избухна в смях, после рязко млъкна. — Сериозно, Хартман, гледай да не го дразниш повече. Той се ползва с доверието на министъра и е в състояние да ти навлече всевъзможни неприятности.

— Ще положа усилие.

— Но ще го направиш ли наистина? Това „ще положа усилие“ ме притеснява. Когато всичко приключи, най-добре би било да те изпратим някъде на мандат. Във Вашингтон, да речем.

— А защо не в Австралия? — намеси се Шмит.

Вайцзекер отново се изсмя.

— Отлична идея! Дори партайгеносе Зауер не може да те последва отвъд Тихия океан!

Под прозореца се разнесоха радостни възгласи. Тримата мъже погледнаха към улицата. Току-що бе пристигнал един открит мерцедес. На задната седалка с изправен гръб седеше британският министър — председател. До него се виждаше дребна плаха фигура на мъж, когото Хартман не познаваше.

— Започва се — каза Вайцзекер.

— Кой е този до Чембърлейн?

— Сър Хорас Уилсън. Фюрерът и него не може да го понася.

Зад колата на министър — председателя спряха и останалите от кортежа. Хартман се опита да хвърли поглед към края на улицата, но от мястото му не се виждаше.

— Няма ли Фюрерът да излезе навън, за да го посрещне?

— Съмнявам се. Той по-скоро би се радвал да го изпрати. В гроба.

Чембърлейн слезе от колата, следван от Уилсън. Още щом стъпи на червения килим, барабанчикът удари туш и тръбачът наду тръбата. Той докосна ръба на шапката си за поздрав и след секунди се скри от погледите на зрителите. Мерцедесът потегли и в същия миг тълпата отново изригна в аплодисменти и възторжени възгласи. Поредна открита лимузина бе заела мястото на предишната. На задната седалка бяха Гьоринг и френският министър — председател Даладие. Дори от разстояние се виждаше, че Даладие е силно притеснен. Седеше сгърбен в колата, сякаш искаше да изчезне, да стане невидим. За разлика от него Гьоринг изглеждаше предоволен. По някакъв тайнствен начин след посрещането на гарата той бе успял се преоблече в нова униформа — този път снежнобяла. Куртката и панталонът едва удържаха напъна на телесата му. Хартман чу как до него Вайцзекер изпръхтя презрително.

— Гледай го пък сега с какво се е издокарал…

— Може би се опитва да предразположи мосю Даладие, облечен като човечето на „Мишлен“? — каза Хартман.

Вайцзекер размаха пръст пред лицето му.

— Точно от такива забележки те бях предупредил да се въздържаш.

— Господин държавен секретар — обади се Шмит сочейки с глава към вратата, където се бе появил Чембърлейн.

— Ваше Превъзходителство!

Вайцзекер се понесе с лека стъпка към него, протегнал и двете си ръце.

Британският министър-председател се оказа по-дребен, отколкото Хартман бе очаквал, с тесни рамене, малка глава с рунтави вежди и мустаци, и с леко изпъкнали напред зъби. Беше облечен с графитено-сив костюм на дискретни райета; през жилетката му минаваше верижка на часовник. Членовете на делегацията му бяха също толкова невзрачни. Хартман оглеждаше лицата им по реда на появяването: едното печално, другото бащински снизходително, третото — строго и навъсено, четвъртото — безволево. За един кратък миг съзнанието за безнадеждността на задачата му го парализира. От Легат нямаше и следа.

Залата започваше да се изпълва. Гьоринг влезе през централната врата заедно с Даладие и антуража му. Хартман бе чел някъде, че заради едрата си набита фигура френският министър — председател бил известен в Париж като „Бика от Воклюз“. Сега внушителната му квадратна глава беше сведена плахо надолу, а очите му хвърляха нервни погледи насам — натам, докато го отвеждаха към блокмасата. Чембърлеин отиде при него, за да го поздрави на ученическия си френски:

— Bonjour, Monsieur Premier Ministre. J'espere qие vous avez passe un bon voyage…

В това време Гьоринг трупаше в чинията си купчини колбаси, сирена, туршии, воловани. Докато всички погледи бяха приковани в двамата министър — председатели, Хартман използва случая, за да се измъкне незабелязано от залата.