Робърт Харис - Мюнхен

Нищо от това не бе останало!

Огромността на нещото, което се разкри пред очите му, го накара да се закове на място. Шокиран, той пусна куфара на земята. Беше по-зле, отколкото бе очаквал, по-зле, отколкото изглеждаше дори на кинопрегледите. Паркът беше изкоренен, за да отвори място на огромен площад, където Третият райх да организира пищните си зрелища. На мястото на тревата имаше десетки хиляди гранитни плочи; на мястото на дърветата — метални пилони, на два от които бяха провесени 40–метрови свастики. От двете му страни имаше по един храм на честта, с колонади от жълт варовик, като във всеки се съхраняваха по осем бронзови саркофага с тленните останки на мъчениците от Бирения пуч. Вечни огньове пламтяха под яркото слънце, а до всеки огън бяха застанали на стража по чифт есесовци, неподвижни, с лъщящи от пот лица. Зад мавзолея вляво се издигаше отвратителната бруталистка фасада на административната сграда на Нацистката партия, а зад този вдясно — нейният почти огледален образ, „Фюрербау“. Всичко беше в бяло, сиво и черно, прави линии и остри ръбове, дори неокласическите колони на двата мавзолея бяха квадратни.

Пред „Фюрербау“ се виждаше оживление — спираха коли, часовои отдаваха чест, проблясваха светкавици на фотоапарати, тълпи се блъскаха. Хартман отдаде чест на мъчениците от пуча, както бе длъжен по закон — а беше опасно да не се подчини, понеже не се знаеше кой го гледа, вдигна куфара си от земята и продължи към мястото на конференцията.

Министър — председателят, който бе работил през време на целия полет, най-после приключи. Затвори доклада от последното преброяване на населението в Чехословакия, в който се изреждаха всички окръзи на страната заедно с точните проценти на немскоезичното население, и го върна в кутията. Постави капачката на автоматичната писалка и я прибра във вътрешния си джоб. После той вдигна кутията от коленете си и я подаде на Легат, който чакаше на пътеката.

— Благодаря ти, Хю.

— За нищо, господин министър — председател.

Той отнесе кутията в задната част на самолета, заключи я и я постави на мрежата, след което седна и затегна колана. Всякакви разговори в салона бяха престанали. Всеки гледаше през прозореца, насаме с мислите си. Самолетът подскачаше и се друсаше през облаците.

Доста време сякаш се спускаха към дъното на бурно море. Легат си представяше как от вибрациите се откъсва двигател или крило. Но най-после излязоха от долната страна на облака, друсането престана и под тях се появи унил зеленикав ландшафт, пресечен от ясно очертаната бяла линия на аутобан, който минаваше, прав като някогашните римски пътища, през иглолистни гори, хълмове и долини. Легат притисна лице към стъклото. За пръв път от шест години виждаше Германия. За приемния изпит във Външното министерство го бяха накарали да превежда Вилхелм Хауф на английски и Джон Стюарт Мил на немски език. Той бе изпълнил и двете задачи, като дори му бе останало време. Но Германия си оставаше загадка за него.

Бързо се спускаха надолу. Ушите му глъхнеха; той стисна носа си с два пръста и преглътна на сухо. Самолетът зави, накланяйки се на една страна. В далечината се виждаха фабричните комини и църковните камбанарии на град, който можеше да бъде само Мюнхен. Самолетът излезе от завоя и минута — две летя по права линия, преминавайки над поле с кафяви крави. Под тях профуча жив плет, после някаква затревена площ и накрая машината допря земята, подскочи веднъж, два пъти, три пъти, докато накрая започна да забавя толкова рязко, че тялото му щеше да изпадне от седалката. Самолетът продължаваше да препуска по пистата, покрай летищните сгради, които бяха много по-големи от тази на „Хестън“ — на два и три етажа, а терасите и покривите бяха задръстени от хора. Знамена със свастики висяха от парапета и се вееха от пилоните редом с британското знаме и френския трикольор. Легат се сети за Уиграм — добре че не бе доживял да види всичко това.

Самолетът на министър — председателя спря окончателно пред терминала на летище „Обервайзенфелд“ в 11:35 преди обед. Двигателите продължиха да вият още известно време, после утихнаха. В салона след тричасовия полет тишината сама по себе си беше като шум. Подполковник Робинсън излезе от пилотската кабина, наведе се да каже нещо на Чембърлейн и Уилсън, после мина покрай Легат към опашката на самолета, за да отвори вратата и да спусне стълбичката. Легат усети полъх на топъл въздух и чу гласове, говорещи на немски. Уилсън се надигна от седалката си.