Робърт Харис - Мюнхен

Шмит пафкаше с лулата си.

— Трябва да ти кажа, че Мусолини е много лесен за превеждане. В мисълта му няма нищо абстрактно, той е един земен, практичен политик. Същото се отнася и за Чембърлейн.

— Докато Фюрерът, предполагам, е доста различен. Шмит се поколеба, после се надвеси напред през масата.

— Монолози от по двайсет минути не са нещо необичайно при него. Понякога и по час. А всичко това трябва да го записвам и повтарям на друг език. Ако в Мюнхен е в същото настроение, ще останем там няколко дни.

— Може би другите няма да го изтърпят.

— Чембърлейн определено губи търпение. Той е единственият когото съм виждал някога да прекъсва Фюрера. Това беше на първата им среща, в Берхтесгаден. Каза му: „Ако сте твърдо решили да вървите срещу Чехословакия, защо изобщо ме пуснахте да дойда до Германия?“. Представяш ли си? Фюрерът си глътна езика. Тези двамата не могат да се понасят, истината ти казвам.

Зад тях есесовците избухнаха в смях. Шмит направи гримаса, погледна през рамо и се облегна назад в креслото си. После каза високо:

— Много се радвам, че дойде да помагаш, Хартман. Разбира се, аз ще превеждам на Фюрера и другите лидери, но ако ти можеш да поемеш някои от останалите, това значително ще ме облекчи. Какви езици владееш освен английски?

— Френски. Италиански. Малко руски.

— Руски? Такъв няма да ти трябва.

— Нито пък чешки.

Шмит повдигна вежди.

— Определено.

Адютантът отново се появи във вагона и този път се спря до масата им.

— Доктор Шмит, генерал Кайтел се готви да даде някои технически обяснения на Дучето и Фюрерът иска да присъствате.

— Разбира се. — Шмит бързо изтърси лулата си в пепелника, като в бързината разсипа пепел по масата. — Извинявай, Хартман.

Той стана, закопча двуредното си сако и го подръпна надолу върху големия си корем. После натъпка лулата в джоба си.

— Мириша ли на дим? — попита той адютанта. После обясни на Хартман: — Ако му замиришеш на дим. те гони от стаята.

Извади от джоба си кутийка с ментови бонбони и пъхна два в устата си.

— Е, хайде, до по-късно.

След като Шмит си тръгна, Хартман внезапно се почувства уязвим, като дете, което се е отървало от тормоза на училищния хулиган само защото не се е отделяло от учителя си. Той стана и тръгна към предния край на вагона. Докато минаваше покрай масата на есесовците, Зауер се провикна:

— Хартман, няма ли да отдадеш чест на райхсфюрера?

Внезапно Хартман си даде сметка за настъпилата тишина. Той се обърна, удари токове и вдигна ръка за поздрав.

— Хайл Хитлер!

Воднистите очи на Химлер го гледаха иззад лещите на очилата. Горната половина на лицето му беше гладка и бледа, но около устните и по дръпнатата му назад безволева брадичка вече бяха избили тъмни косми. Вдигна бавно ръка. Усмихна се.

— Не се притеснявай, приятелю.

Химлер размърда върховете на пръстите си, за да му покаже, че е свободен, и свали ръката си.

Когато стигна до края на вагона, Хартман чу зад гърба си нов взрив от смях. Сигурно той беше обект на шегата. Усети как се изчервява от срам. Колко ги ненавиждаше! Дръпна с все сила вратата и продължи пътя си през спалния вагон. Когато стигна до първия вагон от композицията, опита бравата на тоалетната. Беше заключена. Той долепи ухо до вратата и се заслуша, но не чу нищо. Свали надолу близкия прозорец и се надвеси навън, за да глътне въздух. Пейзажът наоколо беше равен и монотонен, нивите бяха кафяви след прибирането на реколтата. Той обърна лице срещу въздушната струя. Студеният вятър успокои нервите му. В далечината се виждаха фабрични комини. Предположи, че наближават Мюнхен.

Вратата на тоалетната се отвори. Отвътре излезе един от свързочниците на Вермахта. Двамата си кимаха. Хартман влезе вътре и врътна резето. В тясната кабинка вонеше. По пода бяха разпилени смачкани хартии с жълти петна. Миризмата го стисна за гърлото. Той се наведе над чинията и повърна. Видя лицето си в огледалото — беше като на труп с хлътнали очи наплиска се с вода, после клекна и издърпа панела изпод мивката. Ръцете му опипаха тръбите, стената зад тях, дъното на умивалника. Някой се опита да влезе. Пистолета го нямаше. Хартман изпадна в паника. Бръкна по-навътре, напипа оръжието и го извади. Бравата на вратата се друсаше енергично нагоре-надолу.

— Добре де! — провикна се той. — Приключих!

Хартман пъхна валтера във вътрешния си джоб. Пусна водата в тоалетната, за да заглуши звука от връщането на дървения панел на мястото му.