Робърт Харис - Мюнхен

— Хайл Хитлер! — каза Хартман.

— Хайл Хитлер! — отдаде чест мъжът.

Пътувам с Фюрера. Трябва да ползвам телефона ви.

— Разбира се, господине. За мен е чест.

Той го побутна към Хартман, който размаха нетърпеливо ръка.

— Свържете ме с централата.

— Да, господине.

Когато мъжът му подаде слушалката, Хартман каза на телефонистката:

— Трябва да позвъня в Берлин. Пътувам с Фюрера. Въпрос на първостепенна важност.

— Кой номер в Берлин, господине?

Той ѝ продиктува прекия номер на Корт. Тя го повтори.

— Да ви позвъня ли обратно, когато се свържа?

— Колкото се може по-бързо.

Хартман затвори и запали цигара. През прозореца забеляза оживление малко по-напред по перона. Откачаха локомотива, обвит в пара. Група униформени от СС се бяха събрали около вратата на един от вагоните с гръб към влака, стиснали автомати в ръце. Един адютант отвори вратата и оттам се подаде Хитлер. Служителят, застанал чинно до Хартман, зяпна. Фюрерът слезе на перона. Беше с обичайната си фуражка. с кафявата униформа, пристегната с колан, и с лъснати черни ботуши. Зад него застана райхсфюрерът на СС Хайнрих Химлер. Хитлер разкърши рамене, загледан нагоре към замъка „Куфщайн“, после тръгна по перона към Хартман, придружаван от Химлер и телохранителите от СС. Крачеше, размахал ритмично ръце, вероятно за да стимулира кръвообращението си. В движенията на тялото му имаше нещо смущаващо, маймунско.

Телефонът иззвъня. Хартман вдигна слушалката.

— Свързвам ви, господине.

Той чу звъна на телефона отсреща. Отговори женски глас:

— Кабинетът на Корт.

Хартман се обърна с гръб към прозореца. Връзката беше лоша. трудно се чуваше. Трябваше да запуши свободното си ухо с пръст и да се надвиква с шума на локомотива.

— Хартман е. Доктор Корт дали е там?

— Не, господин Хартман. Мога ли да ви помогна нещо?

— Вероятно. Дали има информация от Лондон кой включен в делегацията на министър — председателя?

— Изчакайте, моля. Сега ще проверя.

Фюрерът се беше обърнал и с Химлер крачеха в обратна посока, унесени в разговор. В далечината се чу свирката на друг влак, който се приближаваше към гарата откъм юг.

— Намерих списъка от Лондон.

— Секунда!

Хартман щракна нетърпеливо с пръсти и направи знак, че иска нещо за писане. Човекът с мъка се отлепи от прозореца, измъкна огризка от молив иззад ухото си и му я подаде. Хартман седна на бюрото и намери парче хартия. Докато пишеше, той ѝ повтаряше всяко име, за да е сигурен, че е чул правилно.

— Уилсън… Странг… Малкин… Аштън — Гуоткин… Дънглас… Легат. — Легат! Хартман се ухили. — Отлично. Благодаря ви. Дочуване.

Той затвори и шеговито подхвърли молива на железничаря, който едва успя да го улови във въздуха.

— От името на Фюрера ви благодаря за съдействието.

Легат пъхна списъка с имената в джоба си и излезе навън, на чистия планински въздух. В гарата навлизаше другият влак. Беше се оформила голяма група за посрещането му с Хитлер в средата. Кабината на локомотива беше украсена с италиански трикольор в зелено, бяло и червено. Влакът спря буквално на метър от този на Фюрера. Един офицер от СС отиде с маршова стъпка до него и отвори вратата.

След половин минута на горното стъпало на вагона се появи Мусолини със светлосивата си униформа и фуражка. Ръката му се изпъна напред за поздрав. Хитлер отвърна със същото. Дучето слезе на перона. Двамата диктатори се здрависаха — не протоколно, а топло и сърдечно, с две ръце, като стари любовници, помисли си Хартман, докато ги гледаше така ухилени, вперили възторжени погледи един в друг. Светкавиците на фотографите запечатаха тържественото събитие и изведнъж лицата на всички засияха: на Хитлер и Мусолини, на Химлер и Кайтел, а също и на Чано — външния министър на Италия и зет на Мусолини, който бе слязъл от влака с останалата делегация, всичките с еднакви униформи. Хитлер покани с жест италианците да го придружат и Хартман си каза, че би било по-добре да не им се пречка.

Той се обърна и понечи да се отдалечи, и точно в този момент видя щурмбанфюрер Зауер да се вмъква в стаята на началник — гарата.

Хартман мигновено се завъртя в първоначалното си положение и замръзна на място, докато се чудеше как да постъпи. Едва ли беше съвпадение, което означаваше само, че Зауер го е наблюдавал през цялото време и сега очевидно отива да разпита железничаря. Опита се да си припомни дали бе казал нещо инкриминиращо. Слава богу, че Корт го нямаше в кабинета му, иначе щеше да се издаде по някакъв начин.