Робърт Харис - Мюнхен

На трийсетина метра от там Хитлер настойчиво канеше Мусолини да се качи преди него на влака. Мусолини каза нещо, но разстоянието беше твърде голямо, за да го чуе. Избухна смях. Италианецът се хвана за перилата и издърпа мускулестото си тяло до вратата на вагона. Хартман видя как Шмит, преводачът, наблюдава сцената от края на групата. Мусолини си беше внушил, че знае достатъчно немски и няма нужда от преводач, и сега Шмит, обикновено в центъра на всяка официална среща, изглеждаше объркан и сам. Хартман се запъти към него и тихо каза:

— Доктор Шмит?

— Да, господин Хартман?

— Мислех си, че може би ще искате да знаете, че имам списък на английската делегация, придружаваща Чембърлейн. — Той му подаде изписания с молив лист хартия. — Сигурно ще ви бъде от полза.

Шмит изглеждаше изненадан. За миг Хартман си помисли, че ей сега ще го запита защо, по дяволите, нещо такова би трябвало да го интересува. Но после той пое листа от ръката му и го прегледа с видим интерес.

— Аха. Уилсън го знам, разбира се. А пък Странг и Малкин бяха в Годесберг; и двамата не говорят немски. Останалите имена не са ми познати.

Той погледна над рамото му. Хартман се извърна. Зауер крачеше към тях с победоносно изражение на лицето. Още преди да бе стигнал, той се провикна отдалече:

— Извинете ме, доктор Шмит. Вие ли упълномощихте Хартман да звъни в Берлин?

— Не. — Шмит погледна Хартман. — За какво става дума?

— Съжалявам, Зауер. Не знаех, че някой трябва да ме упълномощава, за да проведа един обикновен телефонен разговор с Външното министерство.

— Разбира се, че трябва! Всякакви контакти от влака на Фюрера стават само с надлежно разрешение. — Той се обърна към Шмит. — Може ли да видя този лист?

Той го взе и прокара пръст по списъка с имената. Намръщи се, превъртя го в ръката си и накрая го върна.

— Поведението на Хартман ми изглежда все по-подозрително.

Шмит каза любезно:

— В случая не смятам, че имаме особено основание за подозрителност, щурмбанфюрер Зауер. Нима не е полезно да знаем кой идва от Лондон? Колкото по-малко британци знаят немски, толкова повече превод ще е необходим.

— И така да е — промърмори Зауер, — това е нарушение на правилата за сигурност.

От далечния край на перона се чу шум от удар на метал в метал. Локомотивът, който ги бе докарал от Берлин, беше обърнат с носа в обратната посока и прикачен към другия край на влака.

— Трябва да се качваме, за да не тръгнат без нас — каза Хартман.

Шмит потупа Зауер по ръкава.

— Е, да кажем, че съм дал ретроактивно разрешение на Хартман да постъпи, както намери за добре. Това урежда ли въпроса?

Зауер изгледа Хартман.

— Да кажем, че да.

Той се завъртя на пети и се отдалечи.

— Брей, какъв е докачлив! — възкликна Шмит.

— О, човекът не е толкова лош.

Двамата тръгнаха към влака.

Зауер е териер мишелов, мислеше си той, а аз съм неговият плъх. Есесовецът нямаше да се откаже. Вече на три пъти за малко не го бе заловил — на Вилхелмщрасе, във влака, а сега и тук. Четвъртия път едва ли щеше да му се размине.

Влакът вече се движеше в обратния ред. Салон-вагонът на Фюрера беше последен, а спалните вагони на антуража му — най-отпред. В средата бяха свързочният вагон и ресторантът, където Хартман и Шмит седнаха на една маса, докато влакът ги носеше на север към Мюнхен. Берлинчанинът бе извадил от джоба си голяма лула и полагаше сериозни усилия, за да поддържа горенето — затъпкваше тютюна с кибрита си, дърпаше с всичка сила, палеше я отново и отново, като понякога предизвикваше страховити пламъци. Беше видимо притеснен. Всеки път, когато покрай тях минеше някой от адютантите на Фюрера, той вдигаше поглед, за да види дали няма да го повика. Но Хитлер и Мусолини очевидно се разбираха и без него. Беше излишен и това му тежеше.

Немският на Дучето е добър, макар и не толкова, колкото си мисли той. Да се надяваме, че няма да запалят някоя война по недоразумение!

Тази шега му се стори толкова смешна, че започна да я повтаря шепнешком в разни вариации всеки път, когато поредният адютант излезеше от вагон — ресторанта.

— Засега няма война, а, Хартман?

В средата на вагона около една маса се бяха разположили група офицери от СС с Химлер на централното място. Сред тях беше и Зауер. Пиеха минерална вода. От мястото, където се намираше, Хартман виждаше само бръснатия тил на райхсфюрера и стърчащите му встрани малки розови уши. Беше във видимо добро настроение. Взривове от смях прекъсваха монолога му. Зауер се усмихваше машинално с останалите, но погледът му не изпускаше Хартман.