Робърт Харис - Мюнхен

След малко Странг мина покрай него на път за тоалетната. На връщане се спря и го попита, докато закопчаваше панталона си:

— Всичко наред ли е?

Ръководителят на Централния отдел беше още един ветеран от войната, свикнал да разговаря с подчинените си като генерал, минаващ на инспекция по окопите.

— Да, сър, благодаря.

— Осъдените на смърт изядоха последната си закуска.

Той сгъна дългата си фигура на седалката до него. Беше на около четирийсет и пет, но изглеждаше на шейсет. От костюма му се носеше лек аромат на тютюн за лула.

— Даваш ли си сметка, че си единственият на борда, който говори немски?

— Не се бях замислял за това, сър.

Странг се загледа навън през прозореца.

— Дано този път да кацнем по-меко от предишния. Над Мюнхен имаше буря. Пилотът не виждаше нищо. Така се бухнахме в земята, че се разхвърчахме като пилци из салона. Единствено на премиера не му мигна окото.

— Той изглежда невъзмутим.

— Нали? Човек никога не знае какво си мисли. — Странг се наведе през пътеката и понижи глас: — Исках само да ти отправя едно приятелско предупреждение, Хю. На теб ти е за пръв път. Много е възможно всичко това да се окаже пълно фиаско. Нямаме договорен дневен ред. Никаква предварителна подготовка. Никакви официални документи. Ако срещата се провали и Хитлер се възползва от възможността, за да нахлуе в Чехословакия, ще се окажем в безумната ситуация лидерите на Франция и Великобритания да се намират в Германия при избухването на войната.

— Но това едва ли е възможно!

— Бях с премиера в Бад Годесберг. Тогава си мислехме, че сме постигнали споразумение, докато Хитлер не ни излезе с нов списък от искания. Тук нямаш работа с нормален държавник. Той е като онези вождове на варварски племена от германските легенди някой Ерманарик или Теодорик, — заобиколен от старейшините на племето и личната си гвардия. Когато влезе в стаята, всички му скачат на крака, когато ги погледне, замръзват на място, никой не смее да му излезе насреща, и после всички сядат на една дълга маса да ядат и пият, да се хилят и хвалят с подвизите си. Кой би желал да е на мястото на премиера, за да преговаря с подобно същество?

Пилотът се появи на вратата на салона.

— Господа, просто за информация: току-що пресякохме Ламанша.

Министър-председателят погледна назад към опашката на самолета и направи знак с ръка на Легат.

— Май е време да се заемем с тези кутии.

Влакът на Фюрера забавяше ход. След повече от дванайсет часа неумолимо движение напред с постоянна скорост Хартман усети лекото, но осезателно придърпване от задействаните спирачки на композицията.

Намираха се сред хълмист терен на около час южно от Мюнхен, недалече от мястото, където с Хю и Лейна се бяха разхождали през лятото на 32–ра. От прозореца се виждаше, че гората започва да се разрежда, между дърветата проблесна река, изведнъж на отсрещния ѝ бряг се появи стар град. Ярко боядисани къщи — небесносини, лимоненозелени, канареножълти — се редуваха над водата. Горе на билото се извисяваше сивата гранитна маса на средновековен замък. В далечината се издигаха Алпите.

В рамката на прозореца гледката напомняше на рекламния плакат за ваканционното летуване в Тирол, с който туристическата компания ги бе подмамила преди шест години. Дори гарата с дървен втори етаж, в която влакът намали до човешки ход, изглеждаше живописна. Чуха се скърцане на метал, свистене на пара и след един последен тласък вагонът спря.

Надписът над чакалнята гласеше Куфщайн.

Значи сме в Австрия, помисли си Хартман — или по-скоро в онова, което се наричаше Австрия, преди фюрерът да се заеме с преправяне на картите.

Перонът беше пуст. Той погледна часовника си. Беше хубав, „Ролекс“, подарък от неговата майка за двайсет и първия му рожден ден. Със завидна ефикасност бяха пристигнали на уреченото място точно в 9:30 сутринта. Той се запита дали британската делегация вече е излетяла.

Стана от масата си, отиде до вратата и свали надолу прозореца. От всички вагони слизаха хора, за да се разкършат по перона. Самата гара изглеждаше призрачно в своята безлюдност. Хартман предположи, че районът е бил отцепен от силите за сигурност. Но изведнъж нещо привлече погледа му: белезникавото лице на мъж, надничащо през един мръсен прозорец. На главата си имаше униформена шапка на Райхсбана. Когато видя, че е бил забелязан, той се дръпна настрани и изчезна.

Хартман скочи на перона и тръгна право към него. Бутна вратата и влезе в нещо, което приличаше на стая на началник — гара, изпълнена със задушлива миризма на горящи въглища и цигарен дим. Човекът седеше на бюрото си — с оредяла коса, между четирийсет и петдесет — и се преструваше, че чете някакви документи. Когато Хартман се доближи до него, той скочи на крака.