Робърт Харис - Мюнхен

— Нямам представа какво се случва, но отстъпих, длъжен съм да ти призная, със сериозни резерви, пред настояването на полковник Мингийс да те допусна да придружаваш премиера. Ще се грижиш за кутиите му и ще изпълняваш всякакви други задачи, които може да възникнат.

Клевърли му даде ключовете от кутиите с документацията.

— Още щом стигнете в Мюнхен, ще се обадиш.

— Да, сър.

— Едва ли е нужно да подчертавам, надявам се, да не вършиш каквото и да било, с което би могъл да запращиш успеха на конференцията.

— Разбира се, сър.

— И когато всичко приключи, двамата с теб ще си поговорим за бъдещето.

— Разбирам.

Те стигнаха до фоайето. Министър-председателят прегръщаше съпругата си. Служителите на Даунинг Стрийт, слезли да го изпратят, дискретно изръкопляскаха. Той се отдели от нея, усмихна се срамежливо и вдигна шапката си за поздрав. Лицето му беше зачервено, погледът бистър. Нямаше и следа от умора. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от риболов, хванал голяма сьомга. Портиерът отвори вратата и той излезе навън под дъжда. Спря се за миг, за да го заснемат фотографите, след което прекоси тротоара и се качи на първата кола, където Хорас Уилсън вече бе заел мястото си. Антуражът му се заточи след него; всички несъзнателно се бяха подредили по старшинство. Последен от сградата излезе Легат, понесъл двете червени кутии и собствения си куфар. Подаде ги на шофьора и седна в четвъртата кола, до Алек Дънглас. Вратите се затръшнаха и кортежът потегли, стигнало края на Даунинг Стрийт, зави по „Уайтхол“, заобиколи Парламент Скуеър и продължи покрай реката.

Никой, включително Легат, не знаеше защо Дънглас бе включен в делегацията, освен че имаше дружелюбно лице и голяма вила в Шотландия с пълни права за риболов по река Туид, което го правеше подходящ да повдига духа на министър — председателя. Госпожица Уотсън твърдеше, че зад привидната му стеснителност се крие един от най-способните политици, които някога била срещала: „Един ден от него ще излезе министър — председател, господин Легат помнете ми думите, и тогава ще ви напомня, че аз бях първата, която го каза!“. Но тъй като след време Дънглас щеше да наследи титлата на баща си и да стане 14–ият граф на Хюм и беше немислимо в днешно време един премиер да бъде и член на Камарата на лордовете, останалите секретарки смятаха нейните прогнози за породени от сляпа любов. Дънглас имаше тънка усмивка и говореше някак особено, почти без да движи устата си, сякаш се упражняваше във вентрология. След няколко дежурни реплики за дъжда и какво ли щеше да бъде времето в Мюнхен, двамата потънаха в мълчание. После, докато минаваха през „Хамърсмит“, Дънглас попита:

— Чухте ли какво е казал Уинстън след вчерашната реч на премиера?

— Не. Какво?

— Отишъл при него до трибуната още докато траели овациите, и му рекъл: „Поздравления за късмета. Този път ви провървя“. — Дънглас поклати глава. — Моля ви се! Човек може да обвини Невил в много неща, може напълно да не приема политиката му, но да се твърди, че тази конференция в Мюнхен е плод на късмет, след като той си съсипа живота, за да я организира… — Той изви очи към Легат, без да обръща лицето си. — Забелязах, че и вие го аплодирахте.

— Не биваше да го правя. Би трябвало да съм неутрален. Но човек се поддава на общото настроение. Допускам, че деветдесет процента от сънародниците ни почувстваха облекчение.

Същата тънка усмивка.

— Да, дори социалистите бяха станали на крака. Изведнъж всички сме миротворци.

Бяха навлезли в предградията и се движеха по широка нова магистрала с две платна, по средата с разделителна ивица. От двете им страни се редуваха нови сдвоени къщи с грапава мазилка, отпред с малки градини и живи плетове, и фабрични корпуси, чиито фирми, познати на всяко британско домакинство, блестяха с мрачна решителност в поройния дъжд: „Жилет“, „Бийчъм“, „Файърстоун“. Като бивш министър на жилищното строителство и впоследствие на финансите Чембърлейн има лични заслуги за всичко това, помисли си Легат. Страната бе излязла от депресията и отново процъфтяваше. Докато пътуваха към Остърли той забеляза, че хората отстрани бяха започнали да им махат с ръка — отначало нарядко, главно майки, водещи децата си на училище, но постепенно поздравяващите ставаха все повече, докато накрая, когато кортежът забави ход, за да вземе изхода за „Хестън“, Легат видя, че от двете страни на шосето има паркирани коли и шофьорите им стоят до тях в шпалир.