Робърт Харис - Мюнхен

Докато отброяваше часовете, той гледаше отблясъците от уличните лампи върху тавана и си мислеше за Оксфорд и Мюнхен, и за брака си, като се опитваше да разплете възела, в който се бяха оплели. Но колкото и да се опитваше, трите линии оставаха преплетени, докато иначе подреденото му съзнание потъваше в хаос от безсилие. На сутринта кожата под очите му беше подпухнала като черен креп. В умората си се бе избръснал твърде жестоко и кожата на лицето го смъдеше, а тук — там бяха избили ситни капчици кръв.

Беше рано за закуска; сервитьорите още зареждаха масите. Отвън задухът най-после беше преминал и валеше ситен дъжд. Въздухът успокояваше като студена влажна марля лицето му; по Сейнт Джеймс Стрийт се появяваха първите автомобили. С меката си шапка и късо палто, Легат повлече куфара по хлъзгавия мокър паваж надолу към Даунинг Стрийт. Разузнавателните балони едва се различаваха като малки сребристи риби на фона на сивото като боен кораб небе.

На Даунинг Стрийт вече се беше събрала тълпа. Работниците бяха привършили стената от пясъчни чували около входа на Външното министерство. Шест черни лимузини бяха подредени в кортеж от № 10 чак до № 11, готови да отнесат делегацията на министър — председателя до летище „Хестън“.

Полицаят отдаде чест.

Във фоайето трима висши служители на Външното бяха застанали до куфарите си като гости в хотел, чакащи на рецепцията да върнат ключовете от стаите. Той ги позна от пръв поглед: Уилям Странг — високият обезводнен върлинест мъж, наследил Уиграм като шеф на Централния отдел и вече придружавал министър — председателя на две срещи с Хитлер; сър Уилям Малкин — главен юрисконсулт, приличащ на грижовен семеен адвокат, който също се бе срещал с Хитлер; и набитият леко прегърбен Франк Аштън — Гуоткин, завеждащ отдел „Икономически отношения“, които бе прекарал голяма част от лятото в Чехословакия, за да изслушва жалбите на судетските немци, и когото зад гърба му наричаха Моржа заради провисналите му надолу мустаци и вечно печалното изражение на лицето. Легат си помисли, че Чембърлейн бе подбрал доста странно трио, което да изправи срещу нацистите. Какво ли ще си кажат за нас?

— Не знаех, че и вие идвате в Мюнхен, Легат — каза Странг.

— Нито пък аз, сър, до късно снощи.

Той долови почтителността в тона си и почувства кратък пристъп на презрение към себе си — младоликият трети секретар, многообещаващото дете — чудо, което винаги внимаваше да не звучи прекалено самонадеяно.

— Е, надявам се, че си носите нещо против прилошаване. Моят опит с летенето, а аз вече имам доста солиден такъв, ми казва, че самолетът предизвиква морска болест не по-малко от парахода.

— О, боже, боя се, че нямам нищо. Ще ме извините ли за момент?

Легат тръгна забързано към задната част на сградата, където откри Сайърс в кабинета му, зачетен в „Таймс“. Куфарът му беше до бюрото. Когато го видя, той каза с глух глас:

— Здрасти, Хю.

— Ужасно съжалявам, Сесил — отвърна Легат. — Не съм ги молил да ме пращат. Честно, предпочитам да идеш ти, а аз да остана в Лондон.

Сайърс направи усилие да изглежда равнодушен.

— Скъпи приятелю, не му мисли толкова. Както казах, по-добре е ти да отидеш. Пък е и облекчение за Ивон.

— Много мило от твоя страна. Кога научи?

— Клевърли ми съобщи преди десет минути.

— Какво ти каза?

— Каза, че просто си е променил решението. Защо, има ли още нещо?

— И да има, не знам какво би могло да бъде — излъга с лекота Легат.

Сайърс направи крачка към него и го огледа загрижено.

— Надявам се да не се сърдиш, че те питам, но добре ли си? Изглеждаш ми болен.

— Не спах добре.

— Страх те е от летенето ли?

— Не е това.

— Качвал ли си се на самолет?

— Не.

— Ако това е някаква утеха, както казах и на Ивон тази сутрин, щом пътуваш с министър — председателя, ще си в пълна безопасност.

— И аз това си повтарям.

От коридора се чуха гласове. Легат се усмихна и подаде ръка на Сайърс.

— Е, до скоро.

Министър-председателят беше слязъл от апартамента си и двамата с госпожа Чембърлейн крачеха към фоайето, придружавани от Хорас Уилсън, лорд Дънглас и Оскар Клевърли. Следваха ги двама полицаи, които носеха багажа на премиера, включително червените кутии с официална документация. Най-отзад вървяха две секретарки от Залата с градината — едната бе жена на средна възраст, която Легат не познаваше, а другата — Джоун. Клевърли го забеляза и се спря да го изчака, за да вървят заедно. Устата му беше изкривена от злоба, гласът му — нисък и гневен: