Робърт Харис - Мюнхен

Хартман влезе в помещението и вдигна ръка за поздрав.

— Хайл Хитлер!

Той стоеше, приведен над масата, стиснал юмруци, и разглеждаше някакви технически чертежи. Обърна се и изгледа Хартман. Беше с очила с метални рамки. Свали ги и през рамото на Хартман погледна към адютанта.

— Кажи на Кайтел да подреди картите тук.

Познатият метален глас. Свикнал да слуша безкрайните му тиради, усилени по високоговорители, за Хартман бе някак странно да го чуе в обикновен разговор.

— Слушам, майн Фюрер.

Той протегна ръка за прегледа на печата.

— А вие сте?

— Хартман, майн Фюрер.

Той взе двата листа от ръката му и започна да чете, като се поклащаше леко на пръсти и пети, сякаш в него клокочеше някаква скрита, едва сдържана енергия. След малко каза презрително:

— Чембърлейн това, Чембърлейн онова. Все Чембърлейн, Чембърлейн…

Когато стигна до края на първата страница, той завъртя глава, сякаш му се бе схванал вратът, и с тон, от който капеше сарказъм, прочете на глас:

— От начина, по който господин Чембърлейн описва последната си среща с хер Хитлер, можем убедено да заключим, че неговата пределна откровеност е била възнаградена със симпатия и респект. — Той превъртя листа в ръцете си. — Кой е написал този боклук?

— Това е редакционна статия в „Таймс“, майн Фюрер.

Той повдигна вежди, сякаш друго не бе и очаквал, после мина на следващата страница. Хартман се огледа крадешком наоколо; вагонът беше обзаведен като салон: кресла, канапе, акварели с пасторални сцени по облицованите със светли ламперии стени. Хрумна му, че двамата с Хитлер бяха прекарали насаме вече цяла минута. Той се загледа в крехката глава, наведена на една страна, потънала в четене, забравила всичко останало. Ако знаеше, щеше да си вземе пистолета. Представи си как бърка във вътрешния си джоб, бързо го изважда, насочва дулото, погледите им се срещат за миг, преди да дръпне спусъка, следва експлозия от кървави пръски и парченца мозък. След което щеше да бъде обявен за злодей и обругаван, докато свят светува. Усещането за собствената му слабост го накара да се отврати от себе си.

— Говорите английски, така ли?

Хитлер още четеше.

— Да, майн Фюрер.

— Живели сте в Англия.

— Две години следвах в Оксфорд.

Той вдигна глава от листата и зарея поглед навън през прозореца. Лицето му придоби замечтано изражение.

— Оксфорд е вторият най-стар университет в Европа, основан през дванайсети век. Често ми се е искало да го видя. Хайделбергският е основан цял век след него. Разбира се, най-стар е Болонският.

Вратата се отвори и влезе адютантът.

— Генерал Кайтел, майн Фюрер.

Кайтел влезе с маршова стъпка и отдаде чест. Зад него офицер носеше навити на руло карти.

— Пожелали сте да подредим картите тук, майн Фюрер?

— Да, Кайтел. Добро утро. Постави ги на масата. Искам да ги покажа на Дучето.

Хитлер пусна прегледа на печата върху бюрото и се зае да наблюдава разгъването на картите. Едната беше на Чехословакия, другата на Германия. И на двете позициите на военните части бяха очертани с червен цвят. Скръстил ръце, той ги гледаше съсредоточено.

— Четирийсет дивизии, за да смачкаме чехите; можем да го направим за една седмица. Десет дивизии, които да контролират завладените територии, а останалите трийсет да бъдат прехвърлени бързо на запад, за да бранят границата. — Той се залюля на пръсти и пети. — Щеше да се получи. Още може да се получи. „Симпатия и респект!“ Гледай го ти, дъртия глупак! Този влак се движи в грешната посока, Кайтел!

— Да, майн Фюрер.

Адютантът докосна Хартман по ръкава и му посочи вратата. Докато излизаше от вагона, той хвърли бърз поглед назад. Но цялото им внимание бе насочено към картите и неговото съществуване беше вече напълно забравено.

Легат бе прекарал нощта в своя клуб.

С пристигането си бе заварил всички присъстващи заети с игра на табла. Тази вечер се бяха изпили големи количества твърд алкохол. До късно през нощта през дъсчения под на стаята си чуваше приглушени звуци от разпалени мъжки разговори и глуповато хилене. Но въпреки всичко там му беше по-добре, отколкото в тишината на Норт Стрийт, където щеше да лежи буден цяла нощ и да се ослушва за превъртането на ключа във входната врата — ако Памела изобщо благоволеше да се прибере. В предишни случаи след подобно отсъствие, продължило ден — два, тя просто се връщаше, подвила опашка и с някакво алиби, което и двамата знаеха, че той не би се унижил да проверява.