Робърт Харис - Мюнхен

— Памела? — Гласът отсреща звучеше напълно объркано. — А тя не е ли с теб? Остави децата при нас и тръгна с колата обратно за Лондон преди около четири часа.

— Не се тревожете, сър, мисля, че я чувам пред входната врата!

Той затвори и остана в креслото. Погледът му се преместваше от телефона върху дневника под него — елегантен, подвързан с червен марокен, с позлатени ръбове; за всяка Коледа ѝ подаряваше по един такъв. Защо ли го бе оставила, ако не за да може той да го вдигне, да го прелисти с обичайните си нервни, несръчни пръсти, да открие датата, да прочете номера и този път — по изключение, само веднъж, само сега и никога повече! — да се обади?

Телефонът иззвъня няколко пъти, преди отсреща да отговорят. Той чу мъжки глас, смътно познат, спокоен, отпуснат, да казва:

— Да? Ало?

Легат притисна слушалката с все сила до ухото си и се заслуша. Чу плисък на прибой.

— Ало! — повтори гласът. — Кой се обажда?

И тогава някъде наблизо, достатъчно ясно, за да си помисли, че е нарочно, той чу гласа на съпругата си:

— Който и да е, кажи му да се разкара.

Специалният влак на Фюрера беше необичайно тежък, построен изцяло от заварена стомана. Препускаше, обвит в пара, на юг през нощта със средна скорост 55 километра в час. Не спираше никъде. Дори не забавяше ход. Минаваше през големи градове като Лайпциг, през по-малки градчета и села, а между тях — през безкрайната тъмна пустош, нарушавана тук — там от по някоя светлинка на самотна ферма.

В безсънието си Хартман лежеше по бельо на горното легло, разтворил с пръсти щорите на прозореца, за да се взира навън в тъмнината. Имаше усещането, че се намира на борда на пътнически лайнер насред безбрежния океан. Именно това усещане за безкрайност така и не бе успял да предаде с думи на своите оксфордски приятели, чиято представа за собствената им националност се вписваше в прегледните рамки на бреговата ивица — този огромен суров ландшафт, така плодороден в своя гений, така безграничен в своите възможности, изискващ непрестанно усилие на волята и въображението, за да бъде подреди в нещо като модерна държава. Беше му трудно да им опише чувствата си, без да навява усещане за мистичност. Дори Хю не го разбираше. За английското ухо той неизменно звучеше като германски националист, но макар и така да беше, какво лошо имаше в това? Развращаването на искрения патриотизъм бе нещото, което Хартман никога нямаше да прости на австрийския ефрейтор.

Звукът от ритмичното тежко дишане на Зауер достигаше до него през тънкия матрак. Преди още да излязат от Берлин, щурмбанфюрерът като по-старши бе заел долното легло. Не че Хартман имаше нещо против. Това му даде възможност да постави вещите си на багажната полица непосредствено над главата си. Ластичната мрежа се провеси надолу под тежестта на куфара му. Той нямаше намерение нито за миг да го изпуска от очи.

Малко след 5 сутринта Хартман забеляза, че небето е започнало да придобива цвят на седеф по краищата си. Постепенно се очертаваха тъмните била на гористи хълмове, назъбени на фона на разпространяващата се светлина на зората, докато в долините мъглата оставаше плътна като ледник. Следващия половин час той прекара, съзерцавайки околния пейзаж, който бавно се осветяваше в зелено — жълто за планинските ливади, в червено за покривите на селските къщи, в бяло за църковните камбанарии, в синьо за затворените с капаци прозорци на замък, чиито сиви кули се извисяваха над една широка бавно течаща река, за която Хартман предположи, че е Дунав. Когато прецени, че до изгрева остават няколко минути, той се надигна и внимателно свали куфара си от мрежата.

Придържайки с ръка закопчалките, за да не вдига шум, той ги отвори една по една и повдигна капака. Извади документа и го натъпка под долната си фланелка, след което си сложи чиста бяла риза и я закопча. Взе пистолета от сакото си и го зави в панталона. Стиснал вързопа в ръка и с несесера за бръснене в другата, той внимателно слезе по стълбичката. Когато босите му крака допряха пода, Зауер промърмори нещо насън и се обърна. Униформата му висеше на закачалка в края на леглото; преди да заспи, той дълго я бе четкал и изглаждал с ръка гънките по нея. Ботушите му стояха, перфектно подравнени един с друг, до стената. Хартман изчака, докато дишането му се нормализира, после бавно повдигна резето и плъзна вратата встрани.

Коридорът беше празен. Хартман се запъти, отклонявайки се от движението на влака, към тоалетната в края на вагона. След като затвори вратата след себе си, той спусна резето и включи осветлението. Също като спалното купе, тоалетната беше облицована с полирано светло дърво; крановете бяха модерни, от неръждаема стомана, с малки свастики на дръжките. (Човек, дори когато сере, не може да избяга от естетиката на Фюрера, помисли си той.) Огледа преценяващо лицето си в огледалото над мивката. Изглеждаше отвратително. Той си свали ризата и се насапуниса. Трябваше да се бръсне широко разкрачен, за да пази равновесие. Когато приключи, подсуши лицето си, после приклекна и огледа дървения панел под мивката. Прекара пръсти по ръба му, докато откри пролука. Дръпна го и той се отдели лесно от стената, разкривайки сифона и захранващите тръби. Хартман разви пистолета от панталона си, пъхна го зад сифона и върна панела на мястото му. Пет минути по-късно той вече се прибираше по коридора към купето си. През прозорците се виждаше блеснал на утринното слънце празен аутобан, които минаваше покрай линията на влака.