Робърт Харис - Мюнхен

— Имате предвид, ако евентуално нещо се обърка?

— Не — отвърна Кадоган. — по-скоро защото премиерът вече е под огромно напрежение и наш дълг като държавни служители е да не добавяме към тревогите му.

Легат направи един последен плах опит да се измъкне.

— Вие сигурно знаете, че Оскар Клевърли вече каза на Сесил Сайърс, че той ще пътува за Мюнхен?

— Това не е проблем, който трябва да ви занимава. Оставете Клевърли на нас.

— Точно така! — обади се полковникът. — Аз познавам Оскар.

И двамата мъже замълчаха, като го наблюдаваха внимателно. Тогава Легат изпита едно особено чувство на — какво, щеше да се запита той впоследствие — не точно дежа вю, по-скоро на неизбежност: той винаги бе знаел, че Мюнхен не е приключил с него, колкото и да се отдалечаваше в пространството и времето, той оставаше завинаги в гравитационното му поле и рано или късно щеше да бъде придърпан обратно.

— Разбира се — каза той. — Разбира се, ще го направя.

Когато се върна на Номер 10, Сайърс се беше прибрал у дома за през нощта. Клевърли още работеше — под вратата му се виждаше тънка ивица светлина и се чуваше гласът му, докато говореше по телефона. Легат премина на пръсти, опитвайки се да избегне риска от среща, взе си нещата от кабинета и си тръгна.

Образи, които съзнателно бе потискал в съзнанието си половин десетилетие, сега го преследваха на всяка крачка; спомняше си не толкова за Германия, колкото за Оксфорд. Докато минаваше покрай Уестминстърското абатство, отново усети присъствието на абсурдно високата фигура, която крачеше до него във влажната студена нощ по Търл Стрийт („Нощта е най-доброто време за приятелство, скъпи ми Хю“); виждаше профила му в светлината на уличната лампа, докато бе спрял да си запали цигара — красив, фанатичен, почти жесток, — и онази изумителна усмивка, докато издишваше дима; развятото му дълго палто, което метеше паважа; странната комбинация от мъжественост — изглеждаше толкова по-голям и по-опитен от останалите момчета в Оксфорд — и самосъжалително пораженчество („моята страстна меланхолия“), само по себе си абсолютно инфантилно и граничещо с комизъм: веднъж се бе качил на моста „Магдален“ и заплашваше да се хвърли в реката от отчаяние заради онова, което наричаше тяхното смахнато поколение, докато Легат не му посочи, че с това би успял най-много да се измокри до кости и евентуално да простине. Оплакваше се, че му липсвала „единствената величава черта на английския характер, а именно — дистанцираността, и то не просто един от друг, а от всякакви преживявания; смятам, че тук се крие тайната на английското изкуство да се живее“. Легат бе запомнил всяка дума.

Той стигна до края на Норт Стрийт, извади ключ и влезе. Сега, когато непосредствената криза сякаш бе отминала, той едва ли не бе очаквал да завари у дома Памела с децата. Но още щом светна лампата, видя, че къщата е празна, точно както я бе оставил. Той пусна куфара си в подножието на стълбите. Без да си сваля палтото, влезе в дневната, вдигна телефона и набра номера на централата. Минаваше десет, беше неудобно да се звъни, особено в провинцията, но обстоятелствата го изискваха. Отговори тъст му, като педантично издекламира цифрите на номера си. Памела обичаше да казва, че баща ѝ се е пенсионирал на петдесет, след като се занимавал с нещо „неописуемо скучно“ в Лондонското сити, и Легат го вярваше, макар старателно да бе премълчавал всякакви въпроси за естеството на въпросната работа; той по принцип избягваше да разговаря с роднините ѝ, доколкото бе възможно. Те винаги намираха начин да насочат разговора към пари и тяхната липса в джоба му.

— Добър вечер, сър. Аз съм, Хю. Съжалявам, че звъня толкова късно.

— Хю! — По изключение той сякаш се зарадва да го чуе. — Да си призная, днес доста мислих за теб. Ама че история! Ти участва ли лично?

— Само в периферна роля, нали разбирате?

— Като човек, участвал от начало докрай в предишното представление, не мога да ти опиша колко облекчен се чувствам, че избегнахме повторението. — Той закри с длан слушалката, но Легат го чу как се провиква: — Скъпа, Хю е! — После веднага продължи разговора: — Трябва да ми разкажеш всичко. Беше ли в парламента, когато премиерът получи новината?

Легат седна в креслото и в течение на няколко минути търпеливо му изложи събитията от деня, докато реши, че е изпълнил всичко, което повелява синовната любезност.

— Всъщност, сър, мога да ви разкажа всичко минута по минута при следващата ни среща. А сега, ако може, бих желал да чуя Памела.