Робърт Харис - Мюнхен

— Никога не го беше споменавал. Как се случи? Да не си бил на сбирка на нацисти?

— Не, не съм му слушал реч.

Изведнъж на Легат му се прииска никога да не бе повдигал темата, но Сайърс толкова настояваше да чуе повече, че нямаше как да спре дотук.

— Беше просто на улицата, всъщност пред жилището му. Накрая неговите хора ни подгониха. — Той притвори очи, както правеше винаги, когато си спомняше за това. — Току-що бях завършил Оксфорд, така че мога поне да се позова на младостта си като оправдание. Както и да е, приятно прекарване в Мюнхен. Дано поне да имаш възможност да го поразгледаш.

Той избяга навън в коридора. Зад гърба си чу гласа на Сайърс:

— Благодаря ти, Хю! Ще предам много поздрави от теб на Фюрера!

Когато се върна в кабинета си, госпожица Уотсън тъкмо си бе облякла палтото, за да си тръгва. Никой не знаеше къде живее. Легат си мислеше, че може би е самотна, но тя отблъскваше всякакви покани за общуване.

— О, ето ви и вас! — каза кисело тя, като го видя. — Тъкмо се канех да ви оставя бележка. Секретарката на сър Кадоган ви търсеше. Той иска да ви види незабавно.

Под светлините на прожектори работници нареждаха чували с пясък пред входа към Външното. Гледката се стори на Легат леко обезпокоителна. Явно никой не се бе сетил да каже на Министерството на благоустройството, че Судетската криза би трябвало да се смята за приключила.

Секретарската стая към кабинета на Кадоган беше празна, но вратата към светая светих бе оставена леко открехната. Когато Легат почука, постоянният заместник-министър му отвори лично, с цигара в ръка.

— А, Легат! Влизайте.

Не беше сам. На коженото канапе в отсрещния край на голямото помещение седеше мъж на около петдесет години — навъсен, елегантно облечен, с гъсти мустаци и немигащи тъмни очи.

Кадоган каза:

— Това е полковник Мингийс. Помолих го да хвърли един поглед на документа, който ми донесохте снощи. По-добре седнете.

Какво ли прави полковник с костюм от Савил Роу в Уайтхол, помисли си Легат. Това можеше да означава само едно: Външното разузнаване.

Креслото беше изцяло в тон с канапето — твърдо, кафяво, охлузено и във висша степен неудобно. Кадоган седна на близнака му. Пресегна се и включи настолната лампа с копринен абажур с ресни, която имаше вид, сякаш си я носеше от замъка в Шотландия. Мътна жълтеникава светлина обля пространството около тях.

— Полковник?

На ниската масичка пред Мингийс имаше дебел жълт плик от плътна хартия. Той бръкна в него и извади документа, който Легат бе получил.

— За начало мога да кажа, че е автентичен, доколкото сме в състояние да преценим. — Говореше с дружелюбен итънски акцент, който моментално накара Легат да застане нащрек. — Връзва се изцяло с всичко, което чуваме от разни опозиционни фигури в Германия от началото на лятото. Но за пръв път те успяват ни подадат действителни писмени доказателства.

Алекс разбирам, че нямате представа защо документът се е озовал тъкмо при вас.

— Именно.

— Трябва да се каже, че тези хора са доста пъстра група. Шепа дипломати, тук — там по някой земевладелец или индустриалец. Половината от тях дори не подозират за съществуването на другата половина. Единственият пункт, по който са съгласни, е, че Британската империя трябва да обяви война на Германия, за да им върне кайзера или поне семейството му. Което с оглед на факта, че преди по-малко от двайсет години загубихме близо милион мъже, за да се отървем от това чучело, издава известна политическа наивност, да го кажем най-меко. Твърдят, че се ползват с подкрепа в армията, но, честно казано, ако не броим неколцина разочаровани прусаци сред висшия ешелон, не сме убедени, че това е така. Вашият човек, от друга страна, ни звучи някак по-интересно.

— Моят човек?

Полковникът направи справка в папката си.

— Допускам, че името Паул фон Хартман ви е познато?

Значи това било. Най-после неизбежното се бе случило. Папката изглеждаше плашещо пълна. Легат не видя смисъл да увърта.

— Да, бяхме заедно в „Балиол“. Той беше стипендиант. Смятате, че той ми е доставил документа, така ли?

— Изпратил, не доставил. Той е в Германия. Кога сте го виждали за последно?

Легат се престори, че мисли.

— Преди шест години. През лятото на трийсет и втора.

— И не сте контактували оттогава?

— Не.

— Може ли да ви питам защо?

— Без конкретна причина. Просто постепенно се отчуждихме.

— Къде се видяхте за последно?