Робърт Харис - Мюнхен

— Влак?

— Да, влакът на Фюрера.

Той си даде сметка, че Корт го чака и другите две жени продължават да пишат на машините си. Корт го докосна по ръката.

— Да побързаме. Трябва да си събереш багажа.

Те излязоха в коридора. Хартман погледна през рамо, но тя вече бе седнала на бюрото си, наведена над машината. Нещо в пълното ѝ безразличие към него го смущаваше. Докато крачеха напред, той каза:

— Стана по-лесно, отколкото очаквах.

— Да, нашият нов държавен секретар е толкова очарователно двусмислен, не мислиш ли? Успява едновременно да бъде стълб на режима и да показва симпатиите си към опозицията. Право вкъщи ли отиваш?

— Не веднага. Трябва първо да взема нещо от кабинета си.

— Разбира се. — Корт стисна ръката му. — Е, аз те оставям. Късмет.

Кабинетът му беше празен. Нощиц и Ранцау сигурно бяха отишли някъде да празнуват. Хартман седна зад бюрото си и отключи чекмеджето. Пликът беше там, където го бе оставил. Той го пъхна в чантата си.

Апартаментът на Хартман се намираше в западния край на Паризер Щрасе, в модния търговски район около църквата „Свети Лудвиг“. Преди войната, докато неговият дядо — посланик — беше още жив, семейството бе притежавало цялата сграда. Постепенно обаче бяха принудени да я разпродадат на части, за Да изплащат ипотеката за имението край Рощок. Сега Техен бе останал само вторият етаж.

Той беше застанал до прозореца с чаша уиски в ръка, пушеше цигара и наблюдаваше как последните лъчи на залязващото слънце се скриваха зад короните на дърветата около Лудвигкирхплац. Небето беше обагрено в червено. Дърветата наподобяваха сенки на танцьори от някое първобитно племе, подскачащи около запален огън. По радиото звучеше встъплението към Бетовеновата увертюра „Кориолан“ — знак, че следват извънредни новини.

— Воден от желанието да направи един последен опит за постигане на мирно решение по предаването на Судетската област във владение на Райха, Фюрерът покани главата на италианското правителство Бенито Мусолини, премиера на Великобритания Невил Чембърлейн и френския министър-председател Едуар Даладие за участие в конференция. Държавниците приеха поканата. Дискусиите ще се проведат в Мюнхен утре сутринта, на 29 септември…

От комюникето излизаше, че идеята е била едва ли не на Хитлер. И хората ще го повярват, каза си Хартман, понеже хората вярват на това, на което искат да вярват — и тъкмо там се криеше голямото прозрение на Гьобелс. Вече нямаше нужда да си блъскат главите с неудобни истини. Гьобелс им бе дал оправданието да не мислят.

Той отпи голяма глътка уиски. Все още беше озадачен и разтревожен от срещата в кабинета на Вайцзекер. Всичко се бе наредило твърде лесно. Имаше нещо странно и в непреклонния отказ на Винтер да срещне погледа му. Той отново и отново възпроизвеждаше сцената в съзнанието си. Може би в крайна сметка тя не бе откраднала документите от сейфа на Вайцзекер. Може би просто ѝ бе възложено да му ги даде. Още щом си го помисли, реши, че сигурно е истина.

Той смачка цигарата си и отиде в спалнята. Върху гардероба имаше малко куфарче с неговите инициали — подарък от времето, когато отиде да учи далече от дома. Щракна закопчалките. Вътре имаше най-вече писма — от родителите, от братята и сестрите му, от приятели и приятелки. Тези от Оксфорд бяха вързани и все още се пазеха в пликовете си; той харесваше британските пощенски марки и му беше приятно да вижда името и адреса си, изписани с дребния равен почерк на Хю. По едно време си пишеха по един — два пъти на седмица. Имаше и снимки, включително последната им снимка заедно, направена в Мюнхен, с написана на гърба дата: 2 юли 1932 г. Бяха облечени за туризъм — с ботуши, спортни якета и бели ризи с отворени яки, а като фон се виждаше някакъв вътрешен двор. Между тях беше Лейна и ги държеше за ръцете над лактите. Беше толкова по-ниска от него, че изглеждаше комично. И тримата се усмихваха. Спомни си, че тя бе помолила съдържателя на ресторанта да ги снима, преди да тръгнат на разходка. Към снимката имаше защипан с кламер пасаж от статия в „Дейли Експрес“, на която се бе натъкнал това лято; текстът гласеше: „Една от най-ярките млади звезди на Външното министерство, привлечен като асистент на министър — председателя“. Ако се съдеше по снимката в статията, Хю не се бе променил. Но модно облечената жена до него — съпругата му Памела — изобщо не отговаряше на неговите представи за тази, с която Хю щеше един ден да се събере. Хрумна му, че ако се случеше най-лошото и апартаментът му бъдеше обискиран от Гестапо, тези сувенири щяха да послужат като доказателство за вина.