Робърт Харис - Мюнхен

— От друга страна, дори да не успеем да я провалим, за каузата ни определено би било от полза да открием канал за комуникация с човек, който всеки ден се вижда с Чембърлейн. Защото можем да бъдем сигурни в едно: днес не е краят на този процес. След всичко, което знаем за Хитлер, Судетите са само начало. Ще има и други кризи, а може би и нови възможности. И така, нека видим какво можеш, Паул. Но като минимум смятам, че би могъл да ни кажеш какво смяташ да дадеш на британците. Това поне ни го дължиш.

— Не. Съжалявам. Може би, когато се върна, ако получа съгласието на моя източник, ще ви го покажа. Но засега, за ваше добро, както и за мое, е може би по-добре да не знаете.

Отново настъпи мълчание. Накрая Остер каза:

— Ако ще действаме, нямаме повече време за губене. Ще се върна на „Тирпицуфер“ и ще се опитам да установя контакт с британците. Ерих, ще можеш ли да уредиш Хартман да присъства на конференцията?

— Не съм сигурен. Но мога да се опитам.

— Не би ли могъл да говориш с Рибентроп?

— Не, за бога! Той е последният, към когото бих се обърнал. Веднага ще заподозре нещо. Най-добрата ни надежда е може би Вайцзекер. Той обича да залага и на двата отбора. Ще ида да говоря с него. — Той се обърна към Хартман. — най-добре ела и ти.

— Може би трябва да си тръгнете поотделно — каза Остep.

— Не — отвърна Корт. — Спомни си, че провеждахме среща на междуведомствената група. Ще изглежда неестествено, ако се разотидем заедно.

При вратата Остер дръпна Хартман настрани и му каза тихо, за да не чуят останалите:

— Имате оръжие, предполагам? Трябва да го върна в арсенала на Абвера.

Хартман срещна погледа му, но не отмести очи.

— Мисля, че е по-добре да го задържа, ако не възразявате.

Хартман и Корт си тръгнаха заедно от сградата и прекосиха мълчаливо Вилхелмщрасе към Външното министерство. Грееше слънце, във въздуха се усещаше някаква особена ведрост. Тя се виждаше по лицата на държавните служители, които се изсипваха от министерствата в края на работния ден. Чуваха се дори смехове. За пръв път от избухването на чешката криза преди повече от две седмици Хартман виждаше такава нормалност по улиците.

В преддверието към кабинета на държавния секретар всичките три машинописки, включително госпожа Винтер, седяха приведени над машините си. Корт трябваше да повиши глас, за да надвика тракането.

— Идваме при барон Фон Вайцзекер.

Госпожа Винтер вдигна глава.

— Той е на среща с френския и британския посланик.

— Въпреки това, госпожо Винтер. Спешно е.

Тя погледна Хартман. На лицето ѝ беше изписано пълно безразличие. Той се възхити на самообладанието ѝ. Изведнъж си я представи гола на леглото, очакваща го — дългите ѝ бели крака, тежките гърди, твърдите зърна…

— Много добре.

Тя почука леко на вратата на кабинета и влезе. Хартман чу звън на чаши, мъжки гласове и смях. След по-малко от минута от там излезе сър Невил Хендерсън, пъхнал червен карамфил в петлицата си, следван от Франсоа — Понсе. Френският посланик имаше малки черни мустаци, завити с восък нагоре. Контешки изтупан и във видимо добро настроение, той напомняше актьор от Комеди Франсез. За него се говореше, че бил единственият член на дипломатическия корпус, когото Хитлер харесвал. Двамата посланици кимнаха дружелюбно на Хартман, после се здрависаха с Корт.

Франсоа — Понсе каза:

— Какво облекчение, Корт! — Той продължаваше да разтърсва ръката му. — Огромно! Бях при Фюрера миг преди да разговаря с Атолико. Когато се върна при мен, точните му думи бяха: „Кажете на вашето правителство, че съм отложил мобилизацията с двайсет и четири часа, за да се съобразя с желанието на моя велик италиански съюзник“. Представете си само, ако тази сутрин комунистите бяха прекъснали телефонните линии между Рим и Берлин, сега щяхме да сме във война! А вместо това — той обгърна с жест присъстващите в стаята — все още имаме шанс!

Корт леко се поклони.

— Ваше Превъзходителство, облекчението наистина е голямо.

Госпожа Винтер се появи на вратата.

— Държавният секретар ви очаква.

Докато минаваше покрай нея, Хартман долови парфюма ѝ. Хендерсън се провикна след тях:

— Ще се видим в Мюнхен. Имаме още работа за довършване!

На бюрото на Вайцзекер имаше отворена бутилка шампанско. Той не си даде труд да отдаде чест.

— Господа, да довършим тази бутилка!

Той наля с опитна ръка три чаши, така че нито капка да не отиде на вятъра, и подаде по една на Корт и Хартман. После вдигна своята.