Робърт Харис - Мюнхен

Никой не отговори. Корт седеше зад бюрото си, а Остер се подпираше на него. Гизевиус, Шуленбург и Донани заемаха трите кресла. Хартман се беше изтегнал в цял ръст на канапето, скръстил ръце зад тила си, вперил поглед в тавана. Големите му крака висяха от подлакътника. Накрая той попита:

— И така, какво стана с армията, полковник Остер?

Остер леко се размърда върху ръба на бюрото.

— В крайна сметка всичко зависи от Браухич. За жалост, той още се чудеше как да постъпи, когато дойде заповедта от Фюрера за отлагане на мобилизацията с двайсет и четири часа.

— А ако мобилизацията не беше отложена, щеше ли да пристъпи към действие?

— Бек твърди, че Халдер му бил казал, че Браухич определено проявявал разбиране…

Хартман го прекъсна:

— Бек твърди… Халдер му бил казал… проявявал разбиране…! — Той свали краката си на пода и се изправи. — Простете ми, господа, но ако питате мен, ние строим въздушни кули. Ако Браухич сериозно възнамеряваше да разкара Хитлер, щеше вече да го е направил.

— Това е твърде опростенчески казано. Винаги сме изхождали от разбирането, че армията следва да се намеси единствено ако се знае извън съмнение, че на Франция и Великобритания е обявена война.

— Защото знаят, че ще я загубят ли?

— Именно.

— И така, нека си изясним логиката на тяхната позиция. Военните нямат никакви морални възражения срещу режима на Хитлер; тяхното противопоставяне на войната зависи единствено от перспективата за нейното спечелване.

— Ами да. Защо сте толкова шокиран? Те са войници, не свещеници.

— Много мило от тяхна страна! Те нямат нужда от съвест. Но нали разбирате какво означава това за нас? — Хартман ги изгледа един по един. — От гледна точка на армията, докато Хитлер печели, той е в безопасност. Едва когато почне да губи, ще се обърнат против него… но тогава ще е твърде късно.

— Говори по-тихо — предупреди го Корт. — Кабинетът на Хес е през няколко врати от тук.

Остер видимо се бореше с гнева си.

— Аз съм не по-малко разочарован от вас, Хартман. Всъщност допускам, че дори повече. Моля да не забравяте, че ми бяха нужни месеци, за да склоня армията дори на това. Цяло лято изпращах бележки до Лондон, с които им казвах, че ако останат непреклонни, могат да разчитат на нас за другото. За жалост, не бях очаквал малодушието на британците и французите.

— Те в крайна сметка ще платят ужасна цена за това — каза Корт. — А също и ние.

Настана тишина. На Хартман му се струваше невероятно, че Хитлер се бе отдръпнал от ръба на войната в последния миг. Но той бе видял това с очите си, бе наблюдавал от пет метра разстояние как се пише историята. Зачервен, целият треперещ, Атолико бе произнесъл посланието си със заекване, но достатъчно силно, за да бъде чуто от всички присъстващи, като вестоносец в класическа пиеса: „Дучето ви информира, че каквото и да решите, Фюрер, фашистка Италия е неотлъчно с вас. Но той е на мнение, че би било разумно да приемете британското предложение и ви моли да се въздържите от мобилизация“. Докато Шмит превеждаше от италиански на немски, лицето на Хитлер не издаваше нито гняв, нито облекчение; чертите му бяха неподвижни като бронзов бюст. „Кажете на Дучето, че приемам предложението му.“ След тези думи той се бе прибрал в кабинета си.

От коридора се чу гърлен смях. Партийният актив празнуваше. Идвайки насам, Хартман едва се бе измъкнал от прегръдките им. Млад мъж държеше бутилка шнапс и му я навираше в лицето.

— И какво ще правим сега? — попита Гизевиус. — Ако не можем нищо да предприемем без армията и ако анализът на Хартман за нагласите им е верен, то ние сме просто една група безпомощни цивилни, обречени да стоим и да гледаме, докато страната ни бъде победена.

— Струва ми се, че ни остава само една възможност — каза Хартман. — Трябва да попречим на подписването на споразумение утре в Мюнхен.

— Това е много трудно изпълнимо — отвърна Корт. — Можете да го смятате за вече подписано. Хитлер ще приеме онова, което британците и французите му предложиха, тоест същото, което той искаше от самото начало. Следователно конференцията е просто един ритуал. Чембърлейн и Даладие ще долетят, колкото да се изправят пред камерите и да кажат: „Заповядайте, скъпи Фюрер“, след което ще се качат обратно на самолетите и ще си идат.

— Не е задължително да стане така. Хитлер отложи мобилизацията, но не я отмени.

— Въпреки това ви уверявам, че точно това ще стане.

Хартман каза тихо: