Робърт Харис - Мюнхен

— Както вече казах на посланиците, няма да предлагам тост, не желая да предизвиквам съдбата. Нека просто се порадваме на момента.

Хартман отпи от учтивост. Шампанското беше прекалено сладко и газирано за неговия вкус, като детска напитка.

— Седнете, моля.

Вайцзекер посочи с ръка канапето и двата фотьойла. Беше с тъмносин раиран костюм с елегантна кройка. Значката със свастика на ревера му блестеше на късното следобедно слънце, огряващо косо кабинета му през високия прозорец. Той едва тази година бе влязъл в партията, а вече имаше почетно звание в СС и беше най-висшият професионален дипломат на Германия. Ако беше продал душата си, поне бе успял да договори добра цена.

— С какво мога да ви бъда полезен, господа?

Бих искал да предложа колегата Хартман да бъде акредитиран като член на делегацията ви утре — каза Корт.

— Защо се обръщате към мен? Помолете министъра, та вие сте член на кабинета му!

— С цялото ми уважение към министъра, той на всяко предложение отговаря автоматично „не“, докато не бъде убеден в противното, а в случая нямаме време за обичайния процес.

— А защо е толкова важно Хартман да бъде в Мюнхен?

— Дори да не броим факта, че говори безупречен английски, което само по себе си може да ни бъде от полза, смятаме, че той е в състояние да култивира потенциално важен контакт в обкръжението на Чембърлейн.

— Наистина ли? — Вайцзекер огледа Хартман с любопитство. — И кой е този човек?

— Дипломат, понастоящем работи като един от личните секретари на Чембърлейн — отговори Хартман.

— А откъде го познавате?

— Бяхме заедно в Оксфорд.

— Изпитва ли симпатии към нова Германия?

— Съмнявам се.

— Значи е враждебно настроен?

— Бих предположил, че споделя нагласите на повечето англичани от неговия тип.

— Това би могло да значи много неща. — Вайцзекер се обърна отново към Корт. — А откъде сте сигурни, че изобщо ще бъде в Мюнхен?

— Не сме. Полковник Остер от Абвера се опитва да уреди това.

— Аха. Полковник Остер. — Вайцзекер закима замислено. — Сега разбирам. Такъв вид контакт.

Той си наля остатъка от шампанското и бавно го допи. Хартман наблюдаваше съсредоточено подскачащата му нагоре — надолу адамова ябълка, гладките розови бузи, фината сребриста коса, която беше в тон с чисто новата му значка на партиец. Усети как презрението в гърлото му се надига като позив за повръщане. Предпочиташе компанията на стар щурмовак със сплескан нос пред този излъскан лицемер.

Държавният секретар постави празната си чаша на масата.

— Вие по-добре внимавайте с полковник Остер. Може дори да го предупредите от мое име: дейността му не остава напълно незабелязана. Досега имахме известна търпимост към несъгласието, стига да е в разумни граници, но усещам, че нещата вече започват да се променят. Националсоциализмът навлиза в нова, по-бурна фаза на развитието си.

Той пристъпи към бюрото, бръкна с ръка под плота и натисна скрит бутон. Вратата се отвори.

— Госпожо Винтер, бихте ли добавили господин Хартман към списъка на акредитираните делегати за утрешната конференция? Пишете го като преводач, нека помага на доктор Шмит.

— Слушам, господине.

Тя се оттегли. Корт улови погледа на Хартман и кимна. Двамата станаха.

— Благодаря ви, господин държавен секретар.

— Да — каза Хартман. — И аз ви благодаря. — Той се поколеба. — Мога ли да ви задам един въпрос?

— Какво има?

— Питам се какво е накарало Фюрера да промени решението си. Дали наистина е имал намерение да нахлуе, как мислите? Или през цялото време е блъфирал?

— О, той определено искаше да нахлуе.

— А защо отмени мобилизацията?

— Кой би могъл да каже? Никой не знае със сигурност какво става в главата му. Допускам, че в крайна сметка Чембърлейн го е лишил от повода за война; в това отношение намесата на Мусолини беше решаваща. Гьобелс го каза много добре на обяда, макар че самият той беше твърдо за нахлуване: „Човек не започва световна война заради някакви подробности“. Грешката на Фюрера бе, че постави твърде конкретни искания. И след като в общи линии бяха изпълнени, той не знаеше какво да предприеме по-нататък. Подозирам, че следващия път няма да допусне същата грешка.

Той се ръкува с двамата и затвори вратата след тях. Последните му думи отекнаха в главата на Хартман: „Следващия път няма да допусне същата грешка“.

Госпожа Винтер каза:

— Името ви ще бъде в списъка на гара „Анхалтер“ господин Хартман. Достатъчно е да покажете служебната си карта на пропуска. Специалният влак ще отпътува в осем и петдесет тази вечер.