Робърт Харис - Мюнхен

— Трябва да се срещна с Чембърлейн.

— Ха! — Корт вдигна ръце с разперени длани. — Как ли пък не?

— Говоря сериозно.

— Проблемът не е в сериозността. Във всеки случай, вече сме минали този етап. Брат ми е бил в кабинета на Халифакс преди три седмици и го е предупредил изрично какво се задава. Но от това нищо не е произлязло.

— Халифакс не е Чембърлейн — каза Хартман.

— Но, драги ми Хартман — обади се Донани, — какво бихте могли да му кажете вие, от което да произтече и най-малка промяна в позицията му?

— Бих му показал доказателства.

— Доказателства за какво?

— Хитлер е твърдо решен да води завоевателна война и това е може би последният ни шанс да го спрем.

Донани се обърна умолително към останалите.

— Но това е безумие! Сякаш Чембърлейн ще обърне внимание на някакъв дребен млад чиновник като Хартман!

Хартман го изгледа намръщено.

— И все пак си струва да опитаме. Някой има ли по-добра идея?

Шуленбург попита:

— А може ли да видим тези ваши „доказателства“?

— по-добре не.

— Защо?

— Защото обещах на човека, който ми ги даде, че ще ги покажа само на британците.

Думите му бяха посрещнати с раздразнено мърморене.

— Трябва да ти кажа, че намирам недоверието ти за крайно обидно.

— А, така ли, Шуленбург? Е, боя се, че нищо не мога да направя по въпроса.

Остер попита:

— И как предлагате да си уредите среща на четири очи с премиера на Великобритания?

— Явно като първа крачка ще трябва да бъда акредитиран за участие в конференцията като член на германската делегация.

— И как ще стане това? — попита Корт. — Дори да те пуснат да влезеш, няма как да се добереш до Чембърлейн сам.

— Мисля, че това може да се уреди.

— Невъзможно! Как?

— Познавам един отличните му секретари.

Това разкритие ги изненада. След кратка пауза Остер въздъхна.

— Е, и това е нещо, предполагам, макар че не съм сигурен с какво може да ни помогне.

— Това означава, че бих могъл да се добера до Чембърлейн или поне да направя така, че информацията ми да стигне до него. — Той се наведе напред и каза умоляващо: — Съгласен съм, че може и нищо да не излезе от тази работа. Разбирам скептицизма ви. Но определено си струва един последен опит, нали? Полковник Остер, нали имате ваш човек в Уайтхол?

— Да.

— Има ли начин да се свържете с него и да питате дали моят човек би могъл да се включи в антуража на Чембърлейн за Мюнхен?

— Може би. Как се казва?

Хартман се поколеба. Сега, когато нещата бяха стигнали дотам, му се струваше необичайно трудно Да произнесе на глас името.

— Хю Легат.

Остер извади малък бележник от джоба на сакото си и го записа.

— И работи на Даунинг Стрийт, казвате? Ще очаква ли съобщение от вас?

— Възможно е. Вече му изпратих нещо анонимно, но съм сигурен, че ще се сети от кого е било. Знае, че работя във Външното.

— Как го изпратихте?

Хартман се обърна към Корт.

— Брат ти му го достави.

— Използвал си Тео зад гърба ми?

— Исках да разкрия собствен канал за комуникация. Да им покажа нещо, за да разберат, че съм сериозен.

— И какво беше въпросното „нещо“? Или и то е тайна?

Хартман мълчеше. Шуленбург каза с горчивина:

— Нищо чудно, че британците не ни възприемат сериозно. Сигурно им изглеждаме пълни аматьори: всеки говори за себе си, никакво съгласуване, никакъв план за Германия след Хитлер. Писна ми от всичко това, господа.

Той се надигна на лакти и стана от креслото си. Корт стори същото. Разпери ръце и каза умолително!

— Шуленбург, моля те! Седни! Претърпяхме временен неуспех, всички сме разочаровани, но нека не се препираме.

Шуленбург грабна шапката си и я размаха пред лицето на Хартман.

— Ти, с твоите глупави схеми, ще направиш така, че да ни разстрелят всичките!

Той затръшна вратата след себе си. Когато ехото затихна, Донани каза:

— Човекът е прав.

— Съгласен съм — отвърна Гизевиус.

— И аз — кимна Остер. — Но сме в безизходица и в крайна сметка съм склонен да подкрепя плана на Хартман. Не защото смятам, че ще проработи, а просто защото нямаме какво да губим. Ти какво ще кажеш, Ерих?

Корт беше седнал в креслото. Изглеждаше състарен с поне двайсет години. Свали си очилата, затвори очи и заразтрива клепачи с палец и показалец.

— Мюнхенската конференция — промърмори той. — е локомотив, който не може да бъде спрян. Според мен няма смисъл дори да се опитваме.

Той си сложи отново очилата и погледна втренчено Хартман. Очите му бяха зачервени от изтощение.