Робърт Харис - Мюнхен

Не след дълго в далечината се чуха викове и радостни възгласи. През прозореца той видя някакъв човек да подтичва заднешком, стиснал в ръце кинокамера. Секунди по-късно проблесна светкавица и по перона с бърза стъпка се зададе делегацията на Фюрера. В центъра беше самият Хитлер с пристегнато с колан кафяво палто, заобиколен от мъже с черни униформи на СС. Мина на три метра от Хартман, вперил поглед право напред, докато се скри от погледа. На лицето му бе изписано силно раздразнение. След него вървеше антуражът му — няколко десетки души, каза си Хартман — и в този момент вратата на купето се отвори. Той се обърна и видя застанал на прага щурмбанфюрер Зауер; до него беше адютантът от СС. За миг си помисли, че бяха дошли да го арестуват, но тогава Зауер каза озадачено:

— Хартман? Какво правите тук?

Хартман се изправи.

— Изпратен съм да помагам на доктор Шмит с превода.

— Превод ще бъде нужен само в Мюнхен. — Зауер се обърна към адютанта. — Няма нужда този човек да пътува с влака на Фюрера. Кой го е допуснал?

Адютантът погледна безпомощно клипборда си.

— Името му е добавено към списъка…

Внезапно влакът се люшна напред, после рязко спря. И тримата трябваше да се хванат за нещо, за да запазят равновесие. После, много бавно, перонът започна да се изнизва покрай прозореца — празните багажни колички, надписът Berlin — Anhalter.Bhf, шпалирът от отдаващи чест официални лица, — една поредица от образи, която постепенно увеличаваше скоростта си, докато влакът излезе от сенките на гарата в широкото пространство на откритите коловози — безкрайно като някаква стоманена прерия в безлунната септемврийска нощ.

Клевърли беше свикал съвещание на младшите лични секретари в своя кабинет точно в 9 вечерта. Дойдоха всички — Легат, Сайърс, госпожица Уотсън — и се строиха в редица, докато той ги посрещна, подпрян на ръба на бюрото си. Всички бяха готови за онова, което Сайърс наричаше „реч на офицер пред траншеите“.

— Благодаря на всички за положените усилия днес. Давам си сметка, че беше тежък ден. Въпреки това трябва да ви помоля да бъдете отново на линия утре в седем и трийсет. Искам да съм сигурен, че всички сме налице, за да изпратим с подобаващ ентусиазъм премиера. Той ще отпътува за летище „Хестън“ в седем и четирийсет и пет. За Мюнхен ще летят два самолета. — Той вдигна от бюрото някакви книжа. — Решено е в първата машина да летят премиерът, сър Хорас Уилсън, лорд Дънглас и трима представители на Външното: Уилям Странг, Франк Аштън — Гуоткин и сър Уилям Малкин. Имаме указания да изпратим и човек от личния кабинет. — Той се обърна към Сайърс. — Сесил, бих желал това да си ти.

Главата на Сайърс подскочи от изненада.

— Наистина ли, сър?

Той погледна към Легат, който чинно бе свел очи към върховете на обувките си; в този момент изпитваше единствено облекчение.

— Предлагам да си приготвиш багажа за минимум три нощувки. Германците са уредили хотелски стаи. Във втория самолет ще бъдат двама от охраната на премиера, личният му лекар и две момичета от Залата с градината. Самолетите са с по четиринайсет места, така че, ако единият от двата даде дефект, всички ще могат да се прехвърлят в другия.

Сайърс вдигна ръка.

— Благодаря за оказаната чест, сър, но няма ли Хю да е по-подходящ в случая? Неговият немски е десет пъти по-добър от моя.

— Вече съм решил. Легат остава тук при госпожица Уотсън да ѝ помага с кореспонденцията. Има да се отговаря на поздравителни телеграми от почти всички световни лидери, да не говорим за хилядите писма от граждани. Ако не започнем навреме, никога няма да се справим. Нали? — Той огледа редицата. — Е, добре. Благодаря на всички. До утре сутринта.

Когато излязоха в коридора, Сайърс повика Легат в кабинета си.

— Толкова съжалявам, Хю. Това е някакъв абсурд!

— Моля те, не го мисли повече. Ти си по-старши от мен.

— Да, но ти си експертът по Германия. За бога, та ти караше мандат във Виена, когато аз бях още в Отдела за Задморските територии.

— Честно, нищо не е станало. — Легат беше до такава степен трогнат от загрижеността на колегата си, че се почувства задължен да го успокои. — Ако трябва да бъда откровен, но между нас да си остане, изпитвам облекчение, че няма да пътувам.

— Защо, за бога, не искаш да отидеш? Не искаш ли да видиш Хитлер на живо? Ще има да разправяш на внуците си един ден…

— Всъщност там е работата, аз вече съм го виждал на живо. И то в Мюнхен, представи си, шест месеца преди да дойде на власт. И мога да те уверя, че един път ми е предостатъчен.