Робърт Харис - Мюнхен

— В Мюнхен.

— В Мюнхен, така ли? Май всички пътища водят към Мюнхен. — Полковникът се усмихна, но очите му останаха вторачени в Легат. — Може ли да питам какво правехте там?

— Бях на почивка, на туристическа обиколка из Бавария след държавните изпити.

— С Хартман?

— И с други хора.

— И оттогава не сте се чували, дори не сте си писали?

— Точно така.

— Извинете ме, но това не ми прилича на постепенно отчуждаване, а по-скоро на жестоко скарване.

Легат не отговори веднага.

— Вярно е, че имахме някои политически различия. В Оксфорд те сякаш нямаха толкова голямо значение. Но това беше в Германия, през юли, в разгара на изборна кампания. Човек не можеше да избяга от политическите теми, особено в Мюнхен.

— Значи вашият приятел е бил нацист?

— Не, той по-скоро се смяташе за социалист. Но беше и германски националист, а това доведе до споровете помежду ни.

Кадоган се намеси:

— Националсоциалист значи, но все пак с малки букви, а не с главни? Усмихвате се? Нещо смешно ли казах?

— Извинете, сър Алекс, но тъкмо това Паул би нарекъл „класически пример за английска софистика“.

За момент той си помисли, че е отишъл твърде далече, но после ъгълчетата на устните на Кадоган се извиха леко надолу, което беше неговият начин да покаже, че му е забавно.

— Е, какво пък. Мисля, че би бил прав.

— Знаехте ли, че Хартман е постъпил в германската дипломатическа служба? — попита полковникът.

— Чух името му да се споменава в тази връзка от състуденти в Оксфорд. Не съм изненадан. Той имаше такива намерения. Дядо му е бил посланик по времето на Бисмарк.

— Знаехте ли също така, че е станал член на нацистката партия?

— Не, но не съм учуден, като се има предвид, че вярваше във Велика Германия.

— Съжаляваме, че се налага да ви задаваме всички тези въпроси, Легат, но възникна определена ситуация и трябва да разберем точно какви са или са били отношенията ви с този конкретен германски гражданин.

Полковникът остави папката и на Легат му хрумна, че може би в голямата си част съдържанието ѝ няма нищо общо с него, че просто е номер от тяхна страна, за да го накарат да си мисли, че знаят повече, отколкото всъщност знаеха.

— Струва ни се, че вашият някогашен приятел Хартман понастоящем сътрудничи на опозицията срещу Хитлер. Длъжността му във Външното министерство му осигурява достъп до секретни материали, които има желание да сподели с нас, или по-точно, с вас. Как се чувствате, като знаете това?

— Изненадан.

— Но по принцип имате желание нещата да стигнат по-далече?

— В какъв смисъл?

— Искате ли да отидете утре до Мюнхен, за да се срещнете с вашия стар приятел? — попита Кадоган.

— Боже господи! — Легат не бе очаквал това. — Той ще бъде в Мюнхен ли?

— Както изглежда, да.

— Един представител на германската опозиция — каза полковникът — и, да, него го възприемам сериозно! — се свърза с нас тази вечер по таен канал, за да ни помоли да уредим вашето пътуване до Мюнхен с делегацията на премиера. В замяна те щели да се опитат да включат Хартман в германската група. Както изглежда, Хартман се е сдобил с друг документ, по-важен от този, който сте получили снощи. Обзет бил от безумната идея да го връчи лично на министър-председателя, което ние очевидно не можем да допуснем да се случи. На вас обаче ще го даде. Много бихме желали да знаем какво съдържа. Ето защо мисля, че трябва да отидете и да се срещнете с него.

Легат го гледаше изумен.

— Направо съм в шок.

— Задачата не е лишена от риск — каза Кадоган. — Формално погледнато, представлява акт на шпионаж на чужда територия. Не бихме желали да ви създаваме илюзии по въпроса.

— Но пък, от друга страна — добави полковникът, — ми е трудно да повярвам, че германците биха се опитали да поставят в неудобна ситуация правителството на Негово величество с един шпионски скандал точно по време на международна конференция.

— Сигурен ли сте? — Кадоган поклати глава. — При Хитлер всичко е възможно. Последното нещо, което му се прави утре, е да седне на една маса с премиера и Даладие. Подозирам, че е напълно в състояние да се хване точно за един такъв инцидент като претекст за прекъсване на преговорите. — Той се обърна към Легат. — Затова помислете внимателно. Залогът е висок. Има и още нещо. Смятаме, че би било най-добре Министър-председателят да не знае.

— Може ли да питам защо?

— Често при подобни деликатни ситуации е по-добре политиците да не научават всички подробности.