Робърт Харис - Мюнхен

Легат извади автоматичната си писалка и разгърна речта на последната страница. Не беше лесно да се пише в движещата се кола.

Господин Мусолини е информирал хер Хитлер, че макар Италия да остава ангажирана с изпълнението на задълженията си към Германия, тя моли мобилизацията да бъде отложена с двайсет и четири часа. Хер Хитлер се е съгласил.

Той показа написаното на министър-председателя, Но Чембърлейн поклати глава.

— Не е достатъчно. Налага се да измисля някаква похвала за Мусо. Трябва да го задържим на наша страна. — Той затвори очи. — Пиши: „Каквито и мнения да са имали в миналото почитаемите членове за господин Мусолини, мисля, че всички трябва да приветстваме неговия жест на готовност да работи с нас за мира в Европа“.

Когато навлязоха в Парламент Скуеър, колата отново трябваше да намали скоростта до човешки ход, след което спря напълно. Отвсякъде ги заобиколи конна полиция. Сивото небе, мрачното безмълвие на тълпата, червените венци, чаткането на конските копита — всичко това напомня погребение, помисли си Легат, или двуминутното мълчание в Деня на примирието. Най-после колата се отдалечи от тълпите и ускори напред през желязната порта към Ню Палас Ярд. Той зърна полицая, отдаващ чест. Гумите тропаха по паважа. Преминаха под арката към Спийкърс Корт и спряха пред дървената врата с готически свод. Полицаят изскочи пръв. Няколко секунди по-късно Чембърлейн бе пресякъл павираното пространство и се изкачваше по каменното стълбище, следван по петите от Легат.

Влязоха през един застлан със зелен мокет и облицован с дървени ламперии коридор, който минаваше покрай Камарата на представителите. Шестстотинте ѝ членове вече бяха заели местата си в очакване сесията да започне. През затворените врати до тях достигаше монотонното бръмчене на стотици гърла, унесени в разговори. Когато влязоха в преддверието към кабинета на министър-председателя, секретарките станаха почтително на крака. Чембърлейн мина с твърда стъпка покрай тях и влезе в Заседателната зала, като по пътя подаде шапката и чадъра си на госпожица Уотсън. Край продълговатата маса го чакаха двама мъже: парламентарният секретар Алек Дънглас — потомствен благородник, чието нещастие, или може би ключът към успеха му, беше в поразителната му прилика с герой от роман на Удхаус; и капитан Маргесън, председател на парламентарната група на управляващата партия.

— Съжалявам, че ви накарах да ме чакате — каза премиерът. — Тълпите отвън са нещо неописуемо.

Маргесън каза припряно:

— Ако сте готов, господин министър-председател, да влизаме веднага. Вече наближава три без четвърт.

— Е, добре.

Двамата излязоха от залата и пресякоха коридора обратно към вратите на Камарата на представителите. Шумът вътре се беше усилил.

Министър-председателят подръпна ръкавите на ризата си.

— Какво е настроението в Камарата?

— Решителна подкрепа за действията ви в цялата партийна група, дори Уинстън се укроти. До трибуната ще видите едно устройство, но не му обръщайте внимание. От Би Би Си искаха да предават речта ви на живо, но ръководството на лейбъристите отказа с мотива, че това щяло да даде на правителството нечестно предимство.

Дънглас се обади:

— Налял съм малко бренди в чашата ви с вода, господин министър-председател. Полезно е за гласа.

— Благодаря ти, Алек.

Чембърлейн се спря и протегна ръка. Легат му по даденеговия екземпляр от речта. Той го претегли в дланта си и се усмихна.

— Определено днес ще имам какво да кажа.

Дънглас отвори вратата към пленарната зала. Маргесън влезе пръв. Разблъска с рамене депутатите, които се бяха струпали около стола на председателя. При вида на премиера, монотонното бръмчене се усили в плътен рев. Легат го усети с цялото си същество — топлината, цветовете, шума, — сякаш се бе озовал на футболен стадион. Той зави надясно и последва госпожица Уотсън към пейката, запазена за представители на правителството.

Зад гърба му гласът на председателя се извиси над шумотевицата.

— Ред! Ред! Моля за ред в залата!

Министър-председателят бе изслушан при пълна тишина. Нито един представител не стана да го прекъсне, докато излагаше ден по ден, понякога час по час развитието на кризата. Единственото движение в залата бе на парламентарните куриери с техните черни рединготи и златни синджири, които през цялото време внасяха телеграми и розови листчета с приети по телефона съобщения, които този ден прииждаха като потоп в „Уестминстър“.