Робърт Харис - Мюнхен

— Така мисля.

— Да им дадем още пет минути, после премиерът тръгва.

Вратата се затвори.

В два и седем Легат чу звука от вдигане на слушалката в Берлин. Носов глас каза:

— Тук е сър Невил Хендерсън.

— Слушам, сър. Тук е личният секретар на министър-председателя.

Легат посегна към перодръжката.

— Моля, предайте на министър — председателя, че хер Хитлер е получил писмо от Мусолини, връчено от италианския посланик, с уверения, че в случай на конфликт Италия ще бъде с Германия, но и с молба да отложи мобилизацията с двайсет и четири часа с оглед преоценка на ситуацията. Моля, кажете на министър-председателя, че хер Хитлер се е съгласил. Записахте ли всичко?

— Да, сър. Веднага ще предам.

Легат върна слушалката на вилката. След като записа всичко, отвори вратата към Заседателната зала. Министър-председателят седеше до Уилсън; Клевърли беше от другата страна на масата срещу тях. Когато премиерът изви глава да го види, жилите на шията му изпъкнаха. Приличаше на осъден на смърт, който очаква подът на ешафода да се разтвори под краката му, но все още не е загубил надежда за отлагане на присъдата.

— Е?

— Мусолини е изпратил послание до Хитлер: ако се стигне до война, Италия ще изпълни дълга си към Германия, но е помолил да отложат мобилизацията с двайсет и четири часа и Хитлер се е съгласил.

— Двайсет и четири часа? — Чембърлейн наведе разочаровано глава. — Само толкова?

Уилсън каза:

— по-добре е от нищо, господин министър-председател. Показва, че е готов да се вслуша в чуждо мнение. Това е добра новина.

— Така ли? Чувствам се, сякаш неумолимо се плъзгам към ръба на пропаст и се опитвам да се уловя за всяко коренче, за всяка клонка, за да не полетя в бездната. Двайсет и четири часа!

Клевърли се обади:

— Поне ви дава финал за речта.

Министър-председателят постоя неподвижно излетно време, като барабанеше с пръсти по масата. Накрая се обърна към Легат.

— по-добре ела с мен. Можем да допишем речта в колата.

— Мога да дойда аз, ако предпочитате — обади се Клевърли.

— Не, ти остани тук, в случай че дойдат още новини от Берлин.

Уилсън каза:

— Наближава два и четвърт. Трябва да тръгвате. Сесията започва след петнайсет минути.

Чембърлейн се изправи, като се подпря с ръце на масата. Легат го последва, усещайки с гърба си погледа на Клевърли, изпълнен с неистова омраза.

Чембърлейн се спря под месинговия фенер, докато Уилсън му помогна да си облече палтото. Наоколо се бяха събрали десетина души от персонала на Номер 10, за да го изпратят. Той се огледа.

— А Ани…?

— Тя отиде напред — отвърна Уилсън. — Не се притеснявайте, ще бъде в галерията. — Той почисти с ръка няколко невидими прашинки от яката на Чембърлейн и му подаде шапката. — Аз също ще бъда там.

Уилсън измъкна чадъра на министър-председателя от стойката и го пъхна в ръката му.

— Не забравяйте: вие ще надделеете. Малко по малко.

Министър-председателят кимна. Портиерът отвори вратата. Познатият ослепителен блясък на светкавиците за миг очерта силуета му и Легат си помисли колко крехък и безплътен изглежда дори с палтото си — не много различен от кос. Премиерът нахлупи шапката си, накриви я първо наляво, после надясно и излезе на тротоара. Чуха се ободрителни викове, рехави ръкопляскания. Женски глас извика: „Бог да ви благослови, господин Чембърлейн!“. Гласовете идваха сякаш от нищото, от празното пространство. Но когато Легат излезе след него от сградата и очите му се адаптираха към светлината, той видя Даунинг Стрийт, изпълнена с мълчаливо пристъпващо от крак на крак море от хора — толкова много, че трябваше конен полицай да придружава колата. Министър-председателят се качи в остина през близката врата; полицаят в цивилни дрехи, който го придружаваше, седна отпред до шофьора. Легат трябваше да си пробива път през тълпата до отсрещната врата. Едва успя да я отвори, за да седне до министър — председателя. Не беше нужно да я затваря — натискът на човешките тела свърши това вместо него. През предното стъкло се виждаше задницата на полицейския кон. Вървеше бавно напред, като им проправяше път. Министър-председателят промърмори:

— Никога през живота си не съм виждал такова нещо.

Светкавици на фотоапарати осветяваха купето. Трябваше им повече от минута, за да се доберат до края на Даунинг Стрийт и да завият вдясно по „Уайтхол“. Тълпата продължаваше в безкрая напред, задръствайки тротоарите и пространството около Паметника на Незнайния воин, който се издигаше сред море от пресни цветя. Двама ветерани от войните с червените униформи на пансиона в Челси, целите обкичени с медали, понесли помежду си венец от макове, се обърнаха да изгледат колата на премиера, докато минаваше покрай тях.