Робърт Харис - Мюнхен

— Разбрано. Ще информирам британското посолство.

— Тук е доста оживено. Повече, отколкото предполагах — каза Хартман, като се надяваше, че другият ще разбере правилно намека му.

— Ясно. Остани, където си. Идвам веднага.

Корт затвори. Хартман остана още известно време, долепил слушалката до ухото си, като се правеше, че получава указания. Вратата към салона оставаше все така леко открехната. Внезапно му хрумна, че когато започне стрелбата, би било най-добре да застреля адютанта, за да му попречи да я затвори. При мисълта за кървавото петно по тази безупречна бяла куртка изпита моментно удоволствие. Телефонистът каза:

— Желаете ли да ви свържа с още някого?

— Не, благодаря.

И той постави слушалката на вилката.

Изведнъж отвън настана суматоха. На стълбището бе застанал някакъв мъж и с висок глас настояваше да допуснат да влезе. Адютантът се затича към ходната врата и ръката на Хартман се плъзна под сакото му, към левия вътрешен джоб. Усети в дланта си студения метал на пистолета. На стълбището протече енергична размяна на реплики, после една прегърбена очилата фигура с бомбе, нахлупено ниско над зачервеното лице, нахълта във фоайето. Мъжът беше възрастен и задъхан. Имаше вид, сякаш всеки момент може да получи инфаркт. Хартман измъкна бързо ръката си изпод сакото. Лицето на мъжа му беше познато от дипломатическите приеми. Това беше италианският посланик Атолико. Погледът му се спря върху него и очите му примижаха; беше го познал.

— Вие сте от Външното министерство, да? — Говореше немски с ужасен акцент.

— Да, Ваше Превъзходителство.

— Бихте ли обяснили на този индивид, че трябва незабавно да се видя с Фюрера?

— Разбира се. — Хартман се обърна към адютанта. — Остави това на мен.

И поведе Атолико към салона. Адютантът не направи опит да ги спре.

Атолико кимна на няколко присъстващи, които познаваше — хора като Гьоринг и Гьобелс, — но не се спря до никого, макар че, откъдето минеше, разговорите секваха. Влязоха във втория салон. Зауер скочи на крака, изненадан да ги види. Хартман каза:

— Негово превъзходителство иска да говори с Фюрера.

Атолико добави:

— Кажете му, че имам спешно послание от Дучето.

— Разбира се, Ваше Превъзходителство.

Когато Зауер изчезна във вътрешното помещение, Атолико остана на мястото си, вперил поглед право напред. Тялото му леко трепереше.

Хартман попита:

— Не бихте ли желали да седнете, Ваше Превъзходителство?

Атолико само поклати рязко глава.

Чу се звук от отваряне на врата. Хартман се обърна, за да види какво става. Зауер излезе пръв, следван от преводача на Външното Паул Шмит, и накрая — намръщен, скръстил ръце на гърдите си, видимо колкото озадачен, толкова и обезпокоен от това внезапно посещение — се показа самият Адолф Хитлер.

Легат беше в Залата с градината на Номер 10 и както обикновено стоеше зад гърба на Джоун, докато тя приключи с преписването на премиерската реч. По план премиерът трябваше да отпътува за Камарата на представителите в два.

За разлика от радио обръщението предишната вечер тази реч беше нещо чудовищно, дълга като доклад по изпълнението на бюджета — 42 печатни страници, над осем хиляди думи. Нищо чудно, че съставянето ѝ се бе проточило почти до сутринта. Легат пресметна, че на премиера щяха да му бъдат нужни близо час и половина, за да я прочете, дори без прекъсвания от залата.

Днес сме изправени пред ситуация, която няма аналог от 1914–а насам…

Речта беше толкова дълга не по личен избор, а по необходимост. През последните два месеца парламентът беше разпуснат в лятна ваканция, а при обявяването ѝ на хоризонта не се очертаваха Судетска криза, непосредствена заплаха от война, противогази и окопи. Семейства тръгваха на почивка, Англия бе победила Австралия в исторически мач на крикет; светът тогава беше друг. Министър-председателят имаше дълг пред народните избраници да ги постави в течение на случилото се от юли насам. Телеграмите и протоколите, върху които се основаваше речта — прилежно събрани от Легат предишната вечер, — в момента се подготвяха в Кралската печатница като Бяла книга (озаглавена „Чехословашката криза — бележки от неформалните срещи на министрите“), която щеше да бъде раздадена на членовете и на двете камари, докато министър-председателят говори. Не всичко беше предназначено за публична консумация. От Външното и Правителствената канцелария бяха прочистили по-деликатните моменти в документацията. Конкретно споразумението между Чембърлейн и френския министър-председател Даладие — че дори да се стигне до война и тя бъде спечелена, Чехословакия в сегашния си вид престава да съществува — си оставаше засекретено. Както бе отбелязал Сайърс, ако това видеше бял свят, щеше да е дяволски трудно да бъдат убедени хората, че жертвите си струват.