Робърт Харис - Мюнхен

Легат видя как отсреща през масата Уилсън кима замислено. Министър-председателят продължи:

— Вярвам, че Вие ще информирате германския канцлер, че желаете да бъдете представен, и ще го призовете да приеме предложението ми, което ще запази нашите народи от една война. Аз вече гарантирах, че чешките обещания ще бъдат изпълнени, и се чувствам уверен, че до една седмица би могло да се постигне споразумение.

Уилсън попита:

— Смятате ли да уведомите кабинета?

— Не.

— Това законно ли е?

— Не знам, а и, честно казано, какво значение има, щом се е стигнало дотук? Или ще свърши работа и после всички ще са твърде облекчени, за да се заяждат с мен, или няма да свърши, след което всички ще сме прекалено заети да мерим противогази. — Той се обърна към Легат. — Би ли отнесъл тези във Външното? И се погрижи да бъдат изпратени незабавно.

— Разбира се, господин министър-председател.

Той събра листата накуп.

— Във всеки случай — продължи Чембърлейн, обръщайки се отново към Уилсън, — съвестта ми ще е чиста. Светът ще види, че съм направил всичко по човешките възможности, за да няма война. Отсега нататък отговорността е изцяло на Хитлер.

Легат тихо затвори вратата.

Хартман седеше на бюрото си и се правеше, че работи. Отворената папка пред него съдържаше копие от последната телеграма на Фюрера до Рузвелт, изпратена предишната вечер. В нея нахлуването в Чехословакия се оправдаваше с факта, че до момента 214 000 судетски немци са били принудени да напуснат домовете си, бягайки от жестокото насилие и кървавия терор, на които били подложени от чехите. Безброй убити, хиляди ранени, десетки хиляди арестувани и взети в плен, запустели села… Колко от това беше истина? Една част? Нищо? Хартман нямаше никаква представа. Истината беше като всеки друг материал, необходим за воденето на война — трябваше да бъде смачкана и изкривена в нужната форма. Никъде в телеграмата не се съдържаше и намек за компромис.

За стотен път погледна часовника си. Единайсет без три минути.

Нощиц и Ранцау също бяха на бюрата си, до прозорците. Гледаха съсредоточено надолу към улицата, сякаш очакваха нещо да се случи. През цялата сутрин двамата заедно не бяха казали повече от двайсетина думи. Нощиц, който работеше в дирекция „Протокол“, беше член на партията; Ранцау, когото бяха готвили за втори секретар в посолството в Лондон, докато не избухна Судетската криза, беше безпартиен. И двамата не са лоши момчета, помисли си Хартман. През целия си живот бе общувал с такива — патриоти, консерватори, пропити от лоялност. За тях Хитлер беше нещо като недодялан дивечов надзирател, по неведоми пътища присвоил си функцията на управител на семейните им имения — функция, в която се бе оказал дотолкова умел, че те бяха склонни да му простят периодичните прояви на лошо възпитание, понякога преминаващи в изблици на жестокост. Сега, когато бяха открили, че вече е късно да се отърват от него, сякаш започваха да съжаляват за избора си. За миг Хартман си помисли дали да не им се довери, но после си каза, че би било твърде рисковано.

Пронизителният звън на телефона му накара и тримата мъже да подскочат. Той вдигна слушалката.

— Хартман.

— Паул, тук е Корт. Ела в кабинета ми. Веднага.

Линията прекъсна. Хартман върна слушалката на вилката.

— Случило ли се е нещо? — попита Ранцау боязливо.

— Не знам. Викат ме отсреща.

Той затвори папката с телеграмата до Рузвелт. Под нея се намираше пликът, който му бе дала Винтер. Трябваше да го скрие, когато се върна в апартамента си да се преоблече, но никое място не му се стори достатъчно безопасно. Сега го пъхна в една празна папка, отключи най-долното чекмедже вляво на бюрото си и я зарови под купчина документи. Превъртя ключа и се изправи. Внезапно му мина мисълта, че ако нещата не се развият по план, той може би никога повече няма да види колегите си. Усети внезапен прилив на привързаност, едва ли не обич към тях. Не бяха лоши момчета… Той каза:

— Ако чуя нещо, ще ви съобщя.

Взе си шапката и излезе бързешком от стаята, преди лицето му да го бе издало или те да се бяха сетили да го питат още нещо.

Макар и назначен за външен министър през февруари, Рибентроп все още държеше да работи в стария си кабинет, който се намираше на отсрещната страна на Вилхелмщрасе, в огромното пруско Министерство на държавната администрация. Той и сътрудниците му деляха един етаж със заместник-фюрера Рудолф Хес. Хартман бе принуден да мине покрай половин дузина висши функционери на Националсоциалистическата партия — с техните кафяви униформи, потънали в разговор, — за да се добере до кабинета на Корт. Когато почука, Корт му отвори лично, направи му знак да влезе и заключи вратата. Обикновено в преддверието седеше секретарка, но сега я нямаше. Сигурно я бе освободил за деня.