Робърт Харис - Мюнхен

След като се върна в стаята. Легат си сложи чиста риза и промуши копчетата за ръкавели през илиците. Завърза вратовръзката си на лилави и тъмносини райета — цветовете на колежа в Оксфорд, който бе завършил. Трети секретар! Днес се навършваха точно пет години от онзи ден, когато бе разлистил „Таймс“ отзад напред и бе видял името си в списъка с успешно издържалите приемния изпит за Дипломатическата служба. Имената бяха подредени по бал: Легат, Райли, Кресуел, Шъкбърг, Гор — Буут, Грей, Малкъм, Хог… Трябваше да го прочете няколко пъти, преди да осъзнае значението на написаното. Беше пръв в списъка. Тези няколко печатни реда го бяха превърнали от оксфордски възпитаник с отлична диплома по класически и хуманитарни науки в официален кандидат за славата, в един от малцината избраници. Един ден сигурно щеше да стане посланик, може би дори постоянен заместник-министър! Всички го казваха. Два дни по-късно, все още в състояние на еуфория, той предложи брак на Памела и, за негово изумление, тя прие. Нейните фантазии явно бяха изпреварили неговите. Лейди Легат! Естествено елегантната домакиня на дипломатически приеми в парижкото посолство на улица „Фобур Сент Оноре". И двамата се бяха отдали на детинщини, беше истинска лудост. А сега светът около тях бе остарял и погрознял.

Докато се облече напълно, стана 9. До изтичането на Хитлеровия ултиматум оставаха шест часа.

Легат отиде да си потърси нещо за закуска.

Тясното стълбище го отведе надолу до площадката пред апартамента на министър-председателя, а оттам — до преддверието към личния кабинет на Чембърлейн. Намерението му бе да отскочи до ресторант „Лайънс Корнър“ до Трафалгар Скуеър — трийсет минути отиване и връщане, — но преди да бе стигнал до главното стълбище на сградата, зад гърба му се отвори врата и чу женски глас:

— Господин Легат! Добро утро!

Той се спря и се обърна с лице към нея.–

— Добро утро, госпожо Чембърлейн.

Тя беше с костюм в погребални цветове — графите — но сиво и черно, и носеше огърлица от огромни лъскави черни мъниста.

— Успяхте ли да поспите?

— Да, благодаря.

— Елате да закусите.

— Тъкмо излизах.

— Не, не. Ние винаги даваме закуска на дежурните секретари. — Тя се взря в него с късогледите си очи. — Хю, нали?

— Точно така. Но, честно…

— Глупости! Отвън вече се събират тълпи. Много по-лесно ще е да закусите тук.

Тя го хвана за ръка и полека го задърпа след себе си. Минаха през официалните салони пред погледите на намръщени държавници от различни политически цветове, невъзмутимо надменни в позлатените си рамки. За негова изненада, тя не пускаше ръката му. Някой можеше да ги вземе за семейна двойка, гости в имението на провинциален аристократ, тръгнали заедно на вечеря.

— Толкова съм благодарна за всичко, което вие, младежи, вършите за съпруга ми. — Тонът ѝ беше доверителен. — Нямате представа до каква степен облекчавате бремето, с което се е нагърбил. И не ми казвайте, че просто си вършите работата. Знам какво струва на човек да служи на обществото.

Тя отвори вратата на трапезарията. Не беше голямата зала за официални приеми, а едно по-малко помещение с дървени ламперии и маса за дванайсет души. В далечния ѝ край, зачетен в „Таймс“, седеше министър-председателят. Той вдигна поглед към съпругата си и ѝ се усмихна.

— Добро утро, скъпа. — После кимна на Легат. — Добро утро.

Госпожа Чембърлейн посочи с ръка страничната маса, където бяха наредени половин дузина блюда със сребърни похлупаци.

— Моля, заповядайте, обслужвайте се. Кафе?

— Да, благодаря.

Тя му подаде чаша и отиде да седне до министър-председателя. Легат вдигна най-близкия похлупак. Сладникаво — мазната миризма на бекона му напомни колко гладен е всъщност. Той изреди останалите блюда по масата, докато напълни чинията си с бъркани яйца, гъби, наденички, кървавица. Когато седна да се храни, госпожа Чембърлейн се усмихна на количеството храна, което си бе сипал.

— Женен ли сте, Хю?

— Да, госпожо.

— Деца?

— Момче и момиче.

— Също като нас. На колко са?

— На три и на две.

— Ах, колко мило! Нашите са много по-големи. Дороти е на двайсет и седем, неотдавна се омъжи. Франк е на двайсет и четири. Харесва ли ви кафето?

Легат отпи; беше отвратително.

— Чудесно е, благодаря.

— Правя го с цикория.

Министър-председателят изшумоля с вестника си и изръмжа нещо неразбираемо. Госпожа Чембърлейн млъкна и си наля чай. Легат продължи да се храни. За няколко минути в стаята настана тишина.