Робърт Харис - Мюнхен

В другия край на парка имаше автобусна спирка, където последният автобус от Щеглиц чакаше да потегли за града. Хартман се изкачи по витата стълба към горния етаж. На предната седалка се бяха настанили двойка влюбени — ръката му обгръщаше раменете ѝ, тя бе склонила глава на рамото му. Той седна най-отзад и започна да ги наблюдава. В студения застоял въздух долавяше парфюма на момичето. Двигателят виеше, машината се поклащаше. Когато тя понечи да целуне приятеля си, Хартман извърна поглед встрани. Десет минути по-късно, когато пристигнаха в „Шьонеберг“, той слезе надолу по стълбата и застана на задната платформа. Видя позната улица. Автобусът забави ход, той скочи в движение и по инерция измина половин дузина крачки, докато се спре.

Апартаментът ѝ беше в жилищна кооперация над магазин за автомобили. Зад стъклото на витрината, в ярката неонова светлина от тавана на магазина се спускаха знамена със свастики и се отразяваха в лъснатите опели и мерцедеси.

Входът на кооперацията беше отключен. Той се изкачи три етажа, преминавайки покрай тежките заключени врати на другите апартаменти. Стълбищната площадка миришеше на изсушени цветя. Тя сигурно имаше пари, за да си позволи всичко това.

Още щом натисна копчето на звънеца, тя отвори и го пусна да влезе. Хартман се запита дали не го бе очаквала.

— Госпожо Винтер.

— Господин Хартман.

Тя заключи вратата зад него. Беше по кимоно, с развързан колан; ноктите на краката бяха в същия червен цвят като кимоното. Черната ѝ коса, пусната свободно надолу, падаше до кръста. Кожата на стъпалата ѝ, на корема и между гърдите беше бяла като алабастър. Докато вървеше след нея към спалнята, чу от всекидневната радио, незаконно настроено на чужда станция, да свири джаз. Тя свали кимоното и го остави да падне на купчина около глезените ѝ, после се изтегна на леглото, за да го наблюдава, докато се събличаше. Вече гол, той посегна да загаси лампата.

— Не! Остави я.

Тя го пое веднага в себе си. Не допускаше да губят време. Това беше едно от нещата, които му харесваха в нея. След това както винаги отиде в кухнята да им налее нещо за пиене, като го остави да се взира в снимката на покойния ѝ съпруг върху нощното шкафче. Никога не я махаше от там, никога не я захлупваше по лице. Мъж на няма и трийсет години, капитан от пехотата, красив в униформата си на тази студийна фотография, сложил облечените си в ръкавици ръце върху дръжката на сабята. Хартман си каза, че вероятно са връстници. Това ли било? Дали тя си представяше, че духът на капитан Винтер я чука?

Тя се върна в спалнята гола, стиснала между устните си две запалени цигари, с по чаша уиски във всяка ръка и голям хартиен плик под мишница. Подаде му питието и цигарата, после пусна плика върху гръдния му кош. Той погледна надолу, без да мърда.

— Какво е това?

— Виж сам.

Леглото изскърца под тежестта ѝ, когато седна до него. Обгърнала коленете си с ръце, тя го зачака да отвори плика. Хартман извади отвътре страниците и започна да чете.

— О, господи!

Той се изправи рязко.

— Искаш англичаните да се бият? Покажи им това.

Минаха няколко секунди, преди Легат да си припомни къде се намира.

Тесният матрак беше корав; стаята беше малко по-голяма от металната рамка на леглото. Раирани старовремски тапети. Таван, който се издигаше стръмно нагоре почти под четирийсет и пет градуса спрямо пода. Никакви прозорци. Вместо това точно над главата му — оберлихт, през който се виждаха ниски сиви облаци. И чайки, които прелитаха отгоре като носени от вятъра отпадъци. Обстановката му напомняше пансион в крайморски град.

Той пипнешком намери джобния си часовник на нощното шкафче и го отвори. Девет без четвърт. Министър-председателят го бе задържал почти до три сутринта да му носи документи за речта. След това няколко часа бе лежал буден. Заспал бе може би чак на зазоряване. Чувстваше се, сякаш под клепачите си имаше пясък.

Той отметна одеялото и чаршафа и спусна крака на пода. Беше облечен със синята пижама, която Памела му бе подарила за рождения ден. Върху нея навлече карирана домашна роба. Стиснал несесера си в ръка, той отвори вратата и надникна в коридора. Под покрива на Номер 10 имаше натъпкани три тавански стаички за служители, които трябваше да бъдат на разположение цяла нощ. Доколкото можеше да прецени, в момента беше единственият им обитател.

Бледозеленият линолеум, поставен от Министерството на благоустройството, лепнеше и студенееше под краката му. Той дръпна връвчицата, за да запали осветлението. И тук нямаше прозорец. Отвъртя крана и трябваше да мине повече от минута, преди ледената вода да стане хладка. Докато чакаше, подпрян с ръце на мивката, той се наведе напред към огледалото. В последно време лицето, което бръснеше сутрин, все повече заприличваше на това на баща му. Един образ от стара снимка в цвят сепия — мъжествен, решителен, невинен. Липсваха само гъстите черни мустаци. Той започна да се сапунисва.