Робърт Харис - Мюнхен

Приятно, потънало в зеленина буржоазно предградие, Лихтерфелде трудно можеше да мине за гнездо на заговорници. Повечето му обитатели вече спяха, капаците на прозорците им бяха затворени. Докато вървеше по улицата, няколко кучета излаяха от дворовете. Хартман се запита защо Остер държеше да се срещнат точно тук. Повървя известно разстояние по Кьонигсбергерщрасе и зави по Гьотещрасе. Номер 9 беше с нищо незабележима вила със симетрична фасада, сякаш съставена от две долепени една до друга къщи — дом, подходящ за управител на банка или директор на училище. Прозорците отпред бяха тъмни и Хартман изведнъж си каза, че може би това е капан. В края на краищата Корт беше член на Национал-социалистическата партия. И беше работил години наред с Рибентроп. Но пък и самият Хартман беше партиен член — нямаше избор, ако искаше да прави кариера. Той прогони съмненията си, отвори малката дървена порта, извървя няколкото крачки до входната врата и натисна звънеца.

Отвътре глас на образован човек каза:

— Идентифицирайте се.

— Хартман. Външно министерство.

Вратата се отключи. На прага стоеше възрастен оплешивял около шейсетгодишен мъж. Големите му меланхолични очи бяха дълбоко поставени в черепа. Под левия ъгъл на устата му минаваше малък белег, вероятно от дуел. Имаше интелигентно лице. Със сивия си костюм и синя вратовръзка можеше да мине за професор.

— Бек — каза той, като протегна ръка.

Мъжът сграбчи ръката на Хартман и енергично го дръпна навътре в къщата, като затвори и заключи вратата след него.

Господи, каза си Хартман. Това е Бек, Лудвиг Бек — началникът на Генералния щаб!

— Оттук, моля. — Бек го поведе по коридора до една стая в задната част на къщата, където бяха насядали половин дузина мъже. — Допускам, че познавате повечето от тези господа.

— Да, наистина.

Хартман кимна за общ поздрав към всички. До каква степен само за няколко месеца напрежението ги бе състарило! Ето го приличащия на чиновник Корт, чийто по-възрастен брат Тео беше шарже д’афер към посолството в Лондон; Корт също бе минал на страната на опозицията и така ненавиждаше Рибентроп, че бе готов да жертва живота си, за да го спре; ето го и полковник Остер, заместник-началника на военното разузнаване, чаровен кавалерист, който беше и нещо като техен лидер, доколкото подобна взривоопасна група индивидуалисти изобщо можеше да има такъв; там бяха и Ханс Бернд Гизевиус, и граф Шуленбург от Външното министерство; и Ханс фон Донани от Министерството на правосъдието. Шестия присъстващ Хартман не познаваше лично, но се досети кой е: пътникът от съседния вагон, когото бе видял да си връзва обувката на гаровия площад.

Остер забеляза изненаданото му изражение.

— Това е капитан Фридрих Хайнц. Не вярвам да го познаваш. Той е от моя щаб в Абвера. Нашият „човек на действието“ — добави усмихнат той.

Хартман не се съмняваше в това. Човекът от Абвера имаше вид на боксьор, преживял не една схватка.

— Ние се познаваме — каза той. — В известен смисъл…

Хартман седна на канапето. В стаята беше нетърпимо горещо и тясно. Тежките кадифени завеси на прозорците бяха спуснати. Библиотечните шкафове бяха отрупани с книги — главно романи, но и философски трудове на френски и немски. На една от масите имаше кана с вода и няколко малки чаши.

Остер започна:

— Благодаря на генерал Бек, че се съгласи да ни приеме тази вечер. Предполагам, че господин генералът би искал да каже нещо.

Бек седеше на твърд дървен стол, така че главата му леко се извисяваше над останалите.

— Само полковник Остер и господин Гизевиус са в течение на това, което смятам да ви кажа. — Гласът му беше сух, отривист, отчетлив. — Преди по-малко от шест седмици подадох оставка като началник на Генералния щаб в знак на протест срещу плановете за война с Чехословакия. Вие едва ли сте чували за тази моя постъпка, понеже обещах на Фюрера да не я разгласявам публично. Съжалявам, че приех молбата му, но това е положението: дал съм дума. Въпреки това все още поддържам контакт с колегите от Върховното командване и мога да ви уверя, че има силна опозиция срещу това, което става. Толкова силна, че според мен, ако утре Хитлер даде заповед за мобилизация, има сериозна възможност армията да не се подчини и вместо това да удари режима.

В стаята настана тишина. Хартман усещаше как сърцето му бие учестено.

— Очевидно това променя всичко — каза Остер. — При тези обстоятелства утре трябва да сме готови да действаме решително. Едва ли някога ще ни падне по-добра възможност.