Робърт Харис - Мюнхен

— А това само по себе си не е маловажна подробност. Явно самият Хитлер усеща, че не може изцяло да пренебрегне международното обществено мнение. Което ни оставя известно поле за действие, господин министър-председател.

Виж я ти Свещената лисица как си подсигурява тила, помисли си Легат. В един момент е за война, в следващия — за мир.

Чембърлейн каза:

— Благодаря, господин външен министър. — Тонът му беше леден; ясно беше, че още не му е простил. — Всички вие познавате моите убеждения. Смятам да работя за мир до последния възможен момент. — Той погледна през рамо към часовника. — Времето напредва. Трябва да подготвя изказването си пред парламента утре. Очевидно ще трябва да ида по-далече, отколкото в радио обръщението тази вечер. Камарата ще трябва да бъде информирана за отправеното предупреждение към Хитлер. Предлагам да вземем съвместно решение по формулировката, която ще използвам. — Той улови погледа на Легат и му направи знак да се приближи. — Бихте ли били така любезен да ми намерите екземпляр от снощната реч на Хитлер? Донесете ми я след заседанието на кабинета.

Единствената версия на речта, която Легат успя да открие, бе публикуваната в „Таймс“ от същата сутрин. Той седна на бюрото си, измъкна своя брой и приглади с длани хартията. Сякаш беше изминала цяла вечност, откакто бе седял в „Риц“ и бе чел речта, докато чакаше Памела. Внезапно се сети, че бе обещал да ѝ се обади в провинцията. Погледна телефона. Може би вече беше късно. Децата сигурно си бяха легнали, а Памела бе обърнала някой и друг коктейл в повече и се бе скарала с родителите си. Тежестта на изминалия ден го смазваше — прекъснатият им обяд, работниците в Грийн Парк, наблюдателните балони над Темза, детските противогази, потеглящата от бордюра пред дома му на Норт Стрийт кола… А утрешният ден щеше да бъде още по-противен. Германия щеше да обяви мобилизация, а него щяха да го разпитват Тайните служби. Тях не би могъл да разсее толкова лесно, колкото Кадоган. Те със сигурност му водеха досие.

Чу гласове. Заседанието явно бе приключило. Легат стана и пристъпи към вратата. Министрите излизаха един по един в коридора. Обикновено след заседания на кабинета се чуваха смехове, хората се спираха да се потупат един друг по раменете, евентуално да поспорят. Тази вечер не се наблюдаваше нищо такова. Ако не се брояха един — два приглушени разговора, повечето държавни мъже излизаха от Даунинг Стрийт 10 поединично, забили поглед в земята. Той видя Халифакс да си слага бомбето и да прибира чадъра от стойката. През отворената врата нахлуха вече познатите студени проблясъци на светкавиците и подвикванията на репортерите.

Легат изчака, докато прецени, че министър-председателят е останал сам, за да влезе в Заседателната зала. Беше празна. Разпилените хартии и застоялата миризма на тютюнев дим напомняха на гарова чакалня. Вдясно вратата към кабинета на Клевърли беше полуотворена. Чу гласовете на секретаря на Министерския съвет и главния личен секретар, които се съвещаваха помежду си. Вляво вратата към кабинета на Хорас Уилсън беше затворена. Той почука и чу гласа на Уилсън, който го подкани да влезе.

Уилсън беше застанал до масичката и наливаше газирана вода от сифон в две ниски чаши, пълни с нешо, приличащо на коняк. Министър-председателят се беше изтегнал в едно кресло, изпружил крака и с провесени през подлакътниците ръце. Очите му бяха затворени, но когато Легат се приближи, ги отвори.

— Боя се, че успях да открия речта само в „Таймс“, господин министър-председател.

— Няма проблем. И аз там я четох. Боже господи!

С дълбока въздишка на изтощение Чембърлейн се надигна от креслото и се изправи вдървено на крака. Пое вестника, постави го разгънат на речта върху бюрото на Уилсън, извади очилата от джоба на сакото си и погледът му започна да бяга по редовете. Устните му леко помръдваха. Уилсън се приближи и учтиво показа на Легат чашата в ръката си. Легат поклати глава.

— Не, благодаря, сър Хорас.

Уилсън постави чашата до лакътя на министър-председателя. После погледна Легат и леко повдигна вежди. Имаше нещо едва ли не шокиращо в негласния им заговор, в самата идея, че и двамата бяха там, за да угаждат на стареца.

Министър-председателят каза:

— А, ето го: „Никога досега не сме имали Велика сила в Европа, начело на която да стои човек, проявяващ такова разбиране към бедата, сполетяла нашия народ, както моя добър приятел Бенито Мусолини. Никога няма да забравим какво стори той в този момент, нито отношението на италианския народ. Ако подобна беда някога сполети Италия, аз ще се обърна към германския народ и ще го помоля да направи за италианците същото, което италианците направиха за нас“. — Той побутна вестника през бюрото, за да го види и Уилсън. После вдигна чашата и отпи. — Разбираш ли какво имам предвид?