Робърт Харис - Мюнхен

— Преди шест години.

— Поддържаш ли контакти с някого там?

— Не. — Поне това беше истина.

— Беше във Виена, доколкото си спомням, след зачисляването ти към Централния отдел.

— Да, сър. От трийсет и пета до трийсет и седма.

— Сприятели ли се с някого там?

— Не. Имахме малко дете и жена ми беше бременна с второ. Живеехме доста затворено.

— А германското посолство в Лондон — познаваш ли някого там?

— Честно казано, не.

— В такъв случай не разбирам. Откъде изобщо знаят германците, че работиш на Номер десет?

Легат вдигна рамене.

— Покрай жена ми може би? Тя от време на време се появява в светската хроника на вестниците. Понякога споменават бегло и моето име.

Само преди седмица „Дейли Експрес“ — той се изчерви от срам при спомена за това — бе пуснал репортаж за поредното парти на лейди Коулфакс, в което го бяха описали като „една от най-ярките млади звезди на Външното министерство, привлечен като асистент на министър-председателя“.

— В „светската хроника“? — Постоянният заместник-министър повтори думите му с видимо отвращение, сякаш обозначаваха нещо неописуемо мръсно, което можеше да се докосва само с щипци. — Какво, за бога, е това?

Легат не можеше да каже със сигурност дали се шегува, или говори сериозно. Но преди да успее да отговори, на вратата се почука.

— Влез!

Беше госпожица Марчънт с папка в ръце.

— Телеграма от Берлин, току-що пристигна.

— най-после! — Кадоган буквално я издърпа от ръката ѝ. — Цяла вечер чакам това.

Още веднъж той сложи документа на масата и наведе над него голямата си глава, поглъщайки жадно написаното, сякаш искаше да се гмурне в страницата, като при това си мърмореше тихо:

— По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Откакто бе започнала кризата, нито веднъж не си бе тръгнал от работа преди полунощ. Легат се запита как издържаше на това напрежение. След малко Кадоган вдигна глава.

— Последни новини от Хитлер. Премиерът трябва да види незабавно това. Ще се връщаш ли на Номер десет?

— Да, сър.

Кадоган върна телеграмата в папката и му я подаде.

— Що се отнася до другия въпрос, ще го пусна в системата, да видим какво ще кажат нашите хора. Сигурен съм, че утре ще искат да разговарят с теб. Помисли малко. Опитай се да се сетиш кой е в дъното.

— Да, сър.

Кадоган посегна към следващата папка.

Според протоколите от заседанията на кабинета телеграма № 545 от Берлин (писмо от райхсканцлера до министър-председателя) бе връчена на Чембърлейн малко след 22 часа. Около заседателната маса се бяха събрали всички в пълен състав: общо двайсет министри, без да се брои Хорас Уилсън, който присъстваше в качеството си на специален съветник, за да докладва за срещата си с Хитлер, както и главният секретар на правителството Едуард Бриджис, очилат мъж с вид на оксфордски професор, син на придворен поет. Повечето пушеха. Един от големите прозорци откъм градината беше отворен, за да отвежда поне отчасти дима от пури, цигари и лули. Топъл нощен ветрец местеше книжата, разстлани на масата или разпръснати по пода.

Когато Легат влезе, думата бе взел лорд Халифакс. Той пристъпи до министър-председателя и постави телеграмата пред него. Чембърлейн, който слушаше изказването на външния министър, погледна документа, кимна и направи знак на Легат да седне при другите официални лица на задния ред столове покрай стената в отсрещния край на помещението. Два от столовете бяха заети от протоколчици, които дращеха едновременно по хартията, а трети — от Клевърли. Опрял брадичка на гърдите си, скръстил ръце и кръстосал крака, той едва забележимо потропваше с дясната си обувка. Когато Легат седна до него, той го изгледа мрачно и попита шепнешком:

— Какво беше това?

— Отговорът на Хитлер.

— Какво казва?

— Съжалявам, не погледнах.

— Голям пропуск от твоя страна. Да се надяваме, че новините са добри. Боя се, че на горкия ни премиер му идва доста нанагорно.

Легат виждаше ясно главата на Чембърлейн отстрани. Беше си сложил очилата и четеше писмото на Хитлер. Не виждаше външния министър, който седеше точно срещу премиера и не спираше да говори с характерното си провлачено „р“ и с тон на морален авторитет, подхождащ повече на проповедник, застанал на невидим амвон.

— … Ето защо се боя, че с голямо съжаление трябва да кажа — съвестта ми не позволява да подкрепя министър-председателя по този пункт. За мен би било много трудно да изпратя телеграмата във вида, в който е съставена от сър Хорас. Да кажа на чехите да отстъпят своята територия незабавно, под заплаха със сила, би било равносилно на пълна капитулация.