Робърт Харис - Мюнхен

Легат прекоси с две крачки спалнята. Слезе през три стъпала надолу, спъна се във велосипеда и едва не се просна по очи на пода. Когато отвори входната врата, колата вече се скриваше зад ъгъла с Грейт Питър Стрийт. Секунда — две той остана загледан след нея, докато си поемаше дъх, след което се наведе и вдигна плика от изтривалката. Беше от плътна хартия и имаше официален вид — може би от някоя правна кантора? Името му беше написано погрешно: Лигет. Той мушна показалец под капачето на плика и внимателно го разкъса. Не извади веднага документа, а разтвори плика с два пръста и надникна вътре. Така бе свикнал да се подготвя за лоши новини, свързани с личните му финанси. И тогава едва различи в полумрака написаната на машина заглавка:

Berlin Mai. 30. 1938

OKW No. 42/38. g. Kdos. Chefsache (Streng geheim, Militar) LI

След десет минути Легат вече крачеше обратно към службата си. Навсякъде се виждаха признаци на нарастваща тревога: рубинена огърлица от стопове на автомобили, чакащи на опашка за гориво пред бензиностанцията; среднощно бдение със свещи пред Уестминстърското абатство, пеещо химни за мир; сребристо сияние от светлините на камерите пред Даунинг Стрийт 10, на чийто фон се очертаваха черните силуети на зяпачите.

Беше закъснял. Трябваше да се провира през тълпата, за да си пробие път до входа на Номер 10, вдигнал чантата с вещите си високо над главата.

— Извинете… Извинете…

Още с влизането си в сградата той видя, че положението е безнадеждно. Приземният етаж бе опустял. Министрите вече бяха тръгнали за съвещанието на кабинета, насрочено за 9:30.

Клевърли не беше в кабинета си. Легат постоя няколко секунди в коридора, като се чудеше какво да прави. Откри Сайърс на бюрото му, с цигара в ръка, загледан навън през прозореца. Сайърс реагира на отражението му в стъклото.

— Здрасти, Хю.

— Къде е Клевърли?

— В Заседателната зала; готов е, в случай че решат да изпратят на чехите телеграмата на Хорас.

— Кадоган там ли е?

— Не съм го виждал. — Сайърс се обърна с лице към него. — Изглеждаш напрегнат. Добре ли си?

— Екстра. — Легат вдигна чантата и му я показа. — Отскочих до вкъщи да си взема това — онова.

И той излезе, преди Сайърс да бе успял да го пита още нещо. Вече в кабинета си, отвори чантата и извади плика. Самият факт, че го бе внесъл в сградата, вече представляваше някакъв вид измяна, но да го открият у него си беше направо опасно. Трябваше да го предаде нагоре по веригата, да се отърве от него колкото бе възможно по-скоро.

Към десет без петнайсет той вече пресичаше Даунинг Стрийт, проправяйки си още по-настойчиво път през тълпите от зяпачи. Премина през голямата порта от ковано желязо отсреща през улицата и влезе в огромния правоъгълник от сгради на министерства. Във всяка от тях светеха лампи: Министерството на Задморските територии се падаше в долния ляв квадрант; Министерството на вътрешните работи в горния ляв. Министерството за Индия в горния десен, а непосредствено до него, по едно стълбище, се стигаше до Външното. Нощният портиер го позна и му кимна да влиза.

Коридорът беше грандиозен и внушителен, издържан във викторианския имперски стил, с онази показна помпозност, предназначена да внуши комплекс за малоценност у всеки, който не бе имал привилегията да се роди британски поданик. Кабинетът на постоянния заместник-министър беше на приземния етаж и гледаше с едните си прозорци към Даунинг Стрийт, а с другите — към Хорс Гардс Роуд. (Ако близостта беше критерий за власт, във Външното се гордееха, че техният министър бе в състояние да се озове срещу министър-председателя в Заседателната зала деветдесет секунди след като бъдеше призован.)

Госпожица Марчънт, дежурната старша секретарка, беше сама във външното помещение. Тя обикновено работеше на горния етаж за заместника на Кадоган — късогледия Орми Сарджънт, известен сред персонала като Къртицата.

Легат беше леко задъхан.

— Искам среща със сър Александър. Много е спешно.

— Боя се, че е твърде зает, за да се среща с когото и да било.

— Моля, кажете му, че е въпрос от първостепенна важност за нацията.

Подобно клише, както и джобният часовник на верижка, и старомодният тъмен костюм, изцяло подхождаше на характера му. Той застана насреща ѝ в леко разкрачена поза. Макар и задъхан, имаше вид на човек, който няма да се помръдне от мястото си, докато не получи онова, което желае. Госпожица Марчънт примигна изненадано, поколеба се, после стана и тихо почука на вратата. Той я чу да казва: „Господин Легат моли да го приемете“. И след кратка пауза: „Твърди, че било извънредно важно.“ Нова пауза, после: „Да, мисля, че трябва“. Отвътре ясно се чу недоволно ръмжене.