Робърт Харис - Мюнхен

— Благодаря ти, че ме изчака, Хартман. Това е отговорът на Фюрера до господин Чембърлейн. Моля те, отнеси го веднага в британското посолство и го дай лично или на сър Невил Хендерсън, или на Кьркпатрик. — Той се наведе напред и добави поверително: — Обърни им внимание на последното изречение. Кажи им, че това е прекият отговор на радио обръщението тази вечер. Кажи им, че не беше лесно.

— Вайцзекер!

През отворената врата Хартман разпозна нетърпящия възражение глас на Рибентроп.

По изящните черти на държавния секретар пробяга едва забележима гримаса и той се скри обратно вътре.

Британското посолство беше на по-малко от пет минути пеша от там, в северния край на Вилхелмщрасе веднага след Външното министерство. Докато чакаше дежурния полицай да му отвори портала на райхсканцеларията, Хартман огледа плика. Беше адресиран с почерка на Вайцзекер до Негово превъзходителство сър Невил Хендерсън, посланик на Великобритания, и не беше запечатан.

— Приятна вечер, господине — усмихна се полицаят.

— Приятна вечер.

Хартман измина известно разстояние по широката улица, покрай притихналите тъмни прозорци на Външното министерство, после небрежно — толкова небрежно, че ако в този момент някой го наблюдаваше, нямаше да забележи нищо странно в поведението му — свърна в главния вход на сградата. Нощният портиер го познаваше. Хартман се изкачи по застланото с килим стълбище между двата сфинкса. В главното фоайе се поколеба, после свърна вляво и продължи по пустия коридор. Стъпките му отекваха по каменния под, ехото се отразяваше от лимоненозелените стени и сводестия таван. Всички врати от едната страна бяха затворени. По средата на коридора имаше тоалетна. Той влезе и запали лампите. Отражението му в огледалото над мивката го ужаси — прегърбен, гледащ уплашено, изглеждаше наистина подозрителен. Дали изобщо ставаше за тази работа? Той влезе в една от кабинките, заключи вратата и седна на ръба на чинията.

Уважаеми г-н Чембърлейн,

В хода на нашите разговори за пореден път информирах сър Хорас Уилсън за моята окончателна позиция…

Писмото съдържаше може би седем абзаца, някои от които дълги. Като цяло тонът беше войнствен: чехите се опитвали да печелят време, възраженията им срещу незабавната германска окупация на Судетската област били грубо скалъпени, а Прага се стремяла към „мащабна война“. Последното зречение не даваше много надежда за мир.

Оставям на Вашата преценка дали с оглед на гореизложените факти ще сметнете за нужно да продължите с усилията си, за които още веднъж искрено Ви благодаря, за вразумяване в последната минута на правителството в Прага.

Написано на машина, писмото завършваше с нечетлив подпис: Адолф Хитлер.

Той стигна до кабинета на Вайцзекер точно когато госпожа Винтер вече заключваше, за да си тръгва. Беше с модерна шапка с широка периферия. Тя се обърна и го изгледа изненадано.

— Господин Хартман? Държавният секретар е още в Райхсканцеларията.

— Знам. Искам от вас една услуга. Нямаше да ви моля, ако не беше важно.

— Каква?

— Бихте ли ми направили едно копие от това? Бързо. Той ѝ показа писмото с подписа. Очите ѝ се разшириха. Тя огледа коридора в двете посоки, после отключи вратата и запали лампата. Преписването на писмото ѝ отне петнайсет минути, докато той следеше за движение по коридора. През цялото време Винтер пишеше мълчаливо. Едва към края подхвърли:

— Явно е решил да воюва. — Каза го с равен тон, без да вдига поглед от машината си.

— Да. А англичаните са твърдо решени да избегнат войната. Толкова по-жалко.

— Ето. — Тя издърпа последната страница от валяка на машината. — А сега си вървете.

Коридорът беше все така пуст. Той се върна с бърза крачка по обратния път и бе стигнал до стълбищната площадка, когато видя фигурата с черна униформа на СС, която вървеше право към него. Щурмбанфюрер Зауер от личния кабинет на Рибентроп крачеше приведен напред и за миг Хартман понечи да свие зад ъгъла, но Зауер вдигна глава, позна го и се намръщи.

— Хартман?

Той беше горе — долу на неговата възраст, с широко безизразно лице, почти без цвят — бледа кожа, сламеноруса коса, светлосини очи.

Не знаейки какво да каже, Хартман изпъна ръка.

— Хайл Хитлер!

Зауер отговори като автомат:

— Хайл Хитлер! — Но после се взря в него изпитателно. — Ти не трябваше ли да си в британското посолство?

— Тъкмо натам отивам.

Хартман измина последните няколко стъпала и продължи забързано към главния вход. Зауер подвикна след него: