— Каквото и съчувствие да изпитваме към една малка държава, изправена пред голям и силен съсед, ние не можем при всякакви обстоятелства да се ангажираме да въвлечем цялата Британска империя във война само заради нея. Ако ще се бием, нека да е заради нещо по-значимо… Ако бях убеден, че която и да било нация е решена да установи световно господство чрез насаждане на страх или със сила, щях да преценя, че трябва да ѝ се противостои. Под такова господство за хората, вярващи в свободата, животът не би имал смисъл. Но войната е нещо страшно и ние трябва да бъдем напълно наясно, преди да пристъпим към нея, че на карта е заложено много, и след като претеглим внимателно всички последици, призивът да рискуваме в негова защита е неустоим. За момента аз ви призовавам да изчакате колкото е възможно по-спокойно събитията от идните няколко дни. Докато войната още не е започнала, винаги има надежда, че може да бъде предотвратена, а вие знаете аз ще работя за мир до последния момент. Приятна вечер.
Зелената лампичка угасна. Чембърлейн въздъхна продължително и се облегна назад в креслото си.
Уилсън пръв се изправи на крака и тръгна към министър-председателя, ръкопляскайки беззвучно.
— Това, ако ми позволите, беше превъзходно. Без запъване или колебание.
Легат никога преди не бе виждам министър-председателя усмихнат. Устните му се бяха разтегнали широко, разкривайки ред равни жълтеникавосиви зъби. Приличаше на момче, получило похвала.
— Наистина ли мина добре?
— Тонът беше перфектен, господин министър-председател — каза Халифакс.
Благодаря ти, Едуард. Благодаря на всички. — Той включи и Легат, и техниците от Би Би Си в общата си благословия. — Когато говоря по радиото, винаги успявам да го постигна, като си представям, че разговарям с един човек, седнал в креслото срещу мен… и му говоря като на близък. Тази вечер ми беше по-трудно, разбира се, тъй като съзнавах, че се обръщам и към друго лице, седящо някъде в сенките. — Той отпи от чашата с вода. — Хер Хитлер.
Началникът на администрацията на германското Външно министерство, държавният секретар Ернст фон Вайцзекер, бе разпоредил да получи превода от речта на британския премиер до трийсет минути след произнасянето ѝ. Отговорността за това бе възложена на Паул фон Хартман.
В Стаята за следене на радио трафика, скрита под стрехите на сградата на Вилхелмщрасе, под гората от антени, стърчащи от покрива, Хартман начаса бе събрал екип от три жени. Първо една стенографка записваше думите на Чембърлейн на английски език (нелека задача, тъй като сигналът на Би Би Си отслабваше значително, докато стигне до Берлин, и призрачният глас на Чембърлейн ту заглъхваше, ту се усилваше сред бурята от бял шум, като на моменти трудно се разбираше). Веднага след изписването на всеки лист го поемаше машинописка, която напечатваше стенограмата разгърнато, отново на английски, с тройна разредка. После Хартман нанасяше на ръка немския превод между редовете и подаваше страниците една по една на трета секретарка, която преписваше начисто готовия текст.
Wieschrenklich, fantastisch, unglaub/ich istes…
Перото му бягаше по евтината хартия, разливайки кафяво мастило из грубите ѝ нишки.
Десет минути след като Чембърлейн бе спрял да говори, задачата бе изпълнена.
Машинописката извади последния лист от валяка на машината. Хартман го грабна от ръката ѝ, пъхна речта в една картонена папка, целуна жената по косата и изтича от стаята, следван от смях на облекчение. Още щом се озова в коридора, усмивката изчезна от лицето му
Докато крачеше към кабинета на Вайцзекер, той прелисти няколко пъти текста с нарастващо раздразнение. Тонът беше твърде предпазлив, твърде примирителен — слаба работа, безгръбначна. Къде бяха заплахите, къде беше ултиматумът? Защо Чембърлейн не бе повторил публично тази вечер онова, което неговият пратеник бе казал насаме на Хитлер сутринта: че ако Франция се притече на помощ на Чехословакия, Великобритания ще я подкрепи?
Той слезе по стълбите до приземния етаж, почука на вратата на секретарското помещение към кабинета на Вайцзекер и влезе, без да чака отговор. Помещението беше голямо, с висок таван и прозорци, които гледаха към парка зад министерството. Осветяваше се от огромен, сложно разклонен полилей. Отвън въпреки отраженията на електрическите крушки в стъклата на прозорците, все още смътно се различаваха силуетите на дърветата на фона на виолетовото вечерно небе. Младшите секретарки си бяха отишли до една; пишещите им машини бяха завити с калъфи за през нощта като клетки на спящи птици. На бюрото си пред централния прозорец, сама в стаята, седеше старшата секретарка на Вайцзекер. Между алените ѝ устни стърчеше забучена цигара, а във всяка ръка държеше по едно писмо и поглеждаше ту към едното, ту към другото с намръщено лице.
Читать дальше