Робърт Харис - Мюнхен

— Това определено е позицията и на Задморските територии — каза Халифакс. — Днес те ни дадоха ясно да разберем, че техните хора няма да влязат във война по такъв маргинален проблем. Америка няма да се включи. Ирландците ще останат неутрални. Започвам да се питам откъде ще намерим съюзници.

— Остават руснаците, разбира се. Все забравяме, че те имат договор с чехите — каза Кадоган.

Около масата се разнесе предпазлив ропот. Министър-председателят се намеси:

— Последния път, когато погледнах картата, Алек, Съветският съюз нямаше обща граница с Чехословакия. Единственият начин, по който биха могли да се намесят, е като нахлуят в Полша или в Румъния. В такъв случай и едната, и другата биха се включили във войната на германска страна. Но дори и да оставим географията, представяш ли си Сталин като наш съюзник в кръстоносен поход за защита на международното право? Самата идея за това е гротескна!

— Стратегически кошмар би било, ако това се разрасне в световна война и се наложи да се бием с Германия в Европа, с Италия в Средиземно море и с Япония в Далечния изток — каза Горт. — При един такъв сценарий бих отбелязал, че самото съществуване на Империята ще бъде поставено на карта.

— Ние сме на път да се озовем в най-отвратителната каша, а на мен ми се струва, че имаме само един изход — отвърна Уилсън. — Съставих телеграма, с която казваме на чехите, че по наше мнение трябва да приемат условията на хер Хитлер преди изтичане на срока му в два часа утре следобед: да се изтеглят от Судетската област и да го оставят да я окупира. Това е единственият сигурен път да не бъдем въвлечени в една война, която много скоро може да се разрасне до невероятни мащаби.

— А ако откажат? — попита Халифакс.

— Според мен няма да посмеят. Ако все пак го направят, поне ще знаем, че Обединеното кралство няма повече никакви морални задължения да се намесва. Ще сме направили всичко по силите си.

Настана тишина. Министър-председателят заключи:

— Този план поне има предимството, че е прост.

Халифакс и Кадоган се спогледаха. И двамата заклатиха глави — Халифакс бавно, Кадоган по-енергично.

— Не, господин министър-председател, това ще ни превърне на практика в съучастници на германците. Нашият престиж на световната сцена ще се срине, а с него и Империята.

— А французите? — добави Халифакс. — Ще ги поставим в неудържима позиция.

— Да са мислили, преди да дават гаранции на Чехословакия, без да се допитат до нас — каза Уилсън.

— За бога! — повиши глас Кадоган. — Тук не се пазарим с профсъюзите, Хорас. Няма как да оставим Франция да се бие сама с Германия.

Уилсън отвърна невъзмутимо:

— Но нали лорд Горт току-що каза, че Франция няма намерение да влиза във война? Ако не броим някоя и друга престрелка, французите ще си стоят зад линията „Мажино“ до лятото.

Началник — щабовете започнаха да говорят един през друг. Легат забеляза как министър-председателят погледна към часовника над камината, после отново насочи вниманието си към речта. Без неговото решаващо участие съвещанието твърде скоро се разпадна на глъч от отделни разговори. Способността на Чембърлейн да се концентрира будеше възхищение. Караше седемдесетата си година, но не се спираше — също като големия часовник в коридора: тик-так, тик-так…

Светлината, която влизаше през високите прозорци, бе започнала да отслабва. Часът бе станал седем и трийсет. Легат реши, че трябва да каже нещо.

— Господин министър-председател — прошепна той. — Боя се, че от Би Би Си ще трябва да влязат, за да разположат оборудването.

Чембърлейн кимна. Огледа присъстващите около масата и каза тихо:

— Господа? — Изведнъж разговорите утихнаха. — Страхувам се, че трябва да прекъснем дотук. Очевидно ситуацията не би могла да бъде по-сериозна. Разполагаме с по-малко от двайсет часа до изтичането на германския ултиматум. Господин външен министър, бихте ли останали да поговорим още малко за телеграмата до чешкото правителство? Хорас, ще отидем в твоя кабинет. Алек, ела и ти. Благодаря на всички.

Кабинетът на Уилсън беше непосредствено до Заседателната зала и в него се влизаше през вътрешна врата. Често пъти, докато министър-председателят работеше сам на голямата маса с форма на ковчег, тази врата оставаше отворена, за да може Уилсън да влиза и да излиза, когато реши. Пресата го описваше като Сивия кардинал на Чембърлейн, но според Легат това описание не оценяваше напълно доминиращата роля на премиера — в отношенията между тях Уилсън беше по-скоро незаменимият слуга. Той се носеше безшумно из коридорите на Даунинг Стрийт, наблюдавайки въртенето на колелата на държавното управление със зоркия поглед на охрана в универсален магазин. На няколко пъти, докато работеше на бюрото си, Легат бе усетил зад гърба си чуждо присъствие и се бе обърнал, за да види как Уилсън го наблюдава мълчаливо от вратата — отначало с безизразно лице, което след няколко секунди се разтягаше в лукава изнервяща усмивка.