Робърт Харис - Мюнхен

— Добър вечер, скъпа госпожо Винтер.

— Добър вечер, господин Хартман.

Тя му се поклони тържествено, сякаш с поздрава си ѝ бе направил голям комплимент.

— Тук ли е?

— Не, с министъра е, в Райхсканцеларията.

— Аха! — каза изненадано Харман. — В такъв случай какво да правя с речта на Чембърлейн?

— Той поръча да му я занесете незабавно. Чакайте малко! — извика тя след него, докато се обръщаше. — Какво е това на лицето ви?

Той застана послушно в светлината на полилея, докато тя оглеждаше критично бузата му. Косата и пръстите ѝ миришеха на парфюм и цигарен дим. В тъмните ѝ къдрици се прокрадваха сребърни нишки. Запита се на колко ли години беше. На четирийсет и пет? Във всеки случай, достатъчно възрастна, за да е имала съпруг, загинал през предишната война.

— Мастило! — каза с неодобрение тя. — Кафяво. Вижте, господин Хартман, не можете да влезете в Райхсканцеларията в този вид. А ако се сблъскате с Фюрера? — Тя извади от ръкава си бяла кърпичка, навлажни я с език и нежно изтри бузата му. После се дръпна назад, за да огледа резултата. — Така е по-добре. Ще позвъня, за да кажа, че отивате натам.

Отвън беше още топла вечер. Редките улични лампи по Вилхелмщрасе, поставени още преди войната, образуваха островчета светлина сред мрака. Наоколо почти не се виждаше жива душа. По средата на платното уличен метач изгребваше конски фъшкии, останали след парада. Чуваше се само стърженето на лопатата му по асфалта. Хартман стисна в ръка папката и закрачи енергично покрай сградата на министерството, докато стигна металната ограда на Райхсканцеларията. Едното крило на голямата порта беше отворено. Отвътре излизаше черен мерцедес. Лостовият отдаде чест. Хартман не можа да види кой седи отзад. Докато колата потегляше към гара „Анхалтер“, той съобщи името и ведомството си на полицая и той му даде знак с ръка да влиза, без да каже дума.

Във всички прозорци около квадратния двор светеха лампи. Тук поне се усещаше някаква припряност, някакви признаци на настъпваща криза. Под козирката на главния вход часовоят от СС, въоръжен с автомат, му поиска документите, след това му кимна да влезе в главното фоайе, където го пресрещнаха още двама униформени от СС с пистолети на кръста. Той им показа още веднъж служебния си пропуск и обяви, че идва при държавния секретар Вайцзекер. Казаха му да изчака. Един от часовоите отиде до телефона на масичка до стената. Хартман броеше наум: двамата полицаи на портала, дотук четирима с униформи на СС, а в караулното помещение се виждаха поне още трима.

Измина минута. Внезапно голямата двойна врата се разтвори и през нея влезе адютант с униформа на СС. Той изтрака с токове и ръката му се стрелна нагоре за поздрав — безупречно изпълнен, сякаш беше не човек, а пружинена кукла. Хартман отвърна на поздрава, като на свой ред вдигна ръка и изрече задължителното: „Хайл Хитлер!“.

— Последвайте ме, ако обичате.

Минаха през двойната врата и тръгнаха през едно безкрайно пространство, застлано с персийски килими. Тук всичко напомняше за кайзера — във въздуха миришеше на избелели от слънцето завеси, на прах и пчелен восък. Човек лесно можеше да си представи Бисмарк да крачи по килимите. Пред погледа на поредния часовой от СС — Кой поред? Осмият? — Хартман последва адютанта нагоре по мраморното стълбище, покрай окачените на стената гоблени, до втория етаж; минаха през още една двойна врата и се озоваха в нещо, което той с разтуптяно сърце си даде сметка, че можеше да бъде само личният апартамент на Фюрера.

Адютантът каза:

— Бихте ли ми дали това? Изчакайте тук, моля.

Той взе папката, почука тихо на най-близката врата и влезе вътре. За миг, преди вратата да се затвори, Хартман чу тихи гласове, после те секнаха. Той се огледа. Стаята беше изненадващо модерна, дори обзаведена с вкус — килим върху полирания дървен под, столове с изчистена форма. Не беше сигурен дали може да седне и реши да не пробва.

Минаха няколко минути. В един момент едра жена с колосана бяла блуза влезе на съвещанието с куп книжа и излезе почти веднага с празни ръце. Най-после, след четвърт час, вратата се отвори отново и отвътре излезе елегантен мъж с посребрени коси, между петдесет-и шейсетгодишен, с нацистка значка на ревера. Това беше барон Ернст фон Вайцзекер, макар че в духа на егалитарните времена бе спрял да използва аристократичната си титла горе — долу тогава, когато се бе закичил със значката. Той подаде на Хартман плик.