Робърт Харис - Мюнхен

Макар да бяха принудени да пуснат квартиранти в мазето за да си помагат с наема, те поддържаха миниатюрна градина на няколкото паянтови стъпала от прозореца на салона; Легат беше приспособил импровизиран асансьор от кошница за пране и скрипец, посредством който спускаше децата да си играят там.

Към този романтичен, но в основата си труден за живеене дом — символизиращ, както си казваше той, общото състояние на брака му — Легат подтичваше забързано по-малко от час след като министър-председателят бе приключил радио обръщението, за да си вземе нещата за нощното дежурство в министерството.

Пътят му минаваше, както обикновено, покрай дома на семейство Уиграм в горния край на улицата. Повечето от къщите на този ред бяха черни от сажди, като само тук — там по някое сандъче с мушкато освежаваше безличните фасади. Тази на № 4 обаче изглеждаше съвсем празна и изоставена. Зад малките прозорци от месеци бяха спуснати бели жалузи. Той изпита внезапно желание, почти граничещо с копнеж, Уиграм все още да живееше там. Защото именно той, повече от всеки друг, бе успял да предвиди сегашната криза; беше до такава степен обсебен от прогнозите си за онова, което предстоеше да се случи, че дори Легат, който иначе държеше на него, го бе обявил за полупобъркан на тема „Хитлер“. Спомняше си го живо: тревожните сини очи, русите мустаци, тънките стиснати устни. Но още по-ясно го чуваше, възпроизвеждайки безпогрешно в съзнанието си звука от накуцващата му походка по коридора към стаята на третите секретари — тежката стъпка на десния крак и мъчителното провлачване на левия, почукването с бастуна като предупредителен сигнал за неговото приближаване; и винаги на устата МУ беше една и съща тема: Хитлер, Хитлер и пак Хитлер. Когато германците окупираха повторно Рейнланд през 1936–а, Уиграм бе поискал среща с министър-председателя Стенли Болдуин и го бе предупредил, че според него това е последният шанс за Съюзниците да спрат настъплението на нацизма. Тогава министър-председателят му бе отвърнал, че дори при един процент възможност евентуален ултиматум да доведе до война той не би рискувал; страната не бе готова за пореден конфликт толкова скоро след предишния. Уиграм се бе върнал отчаян на Норт Стрийт и бе избухнал пред жена си: „Сега чакай бомбите да паднат върху малката ни къща!“. Девет месеца след тази случка го бяха открили мъртъв в банята му, едва четирийсет и шест годишен — дали бе посегнал на живота си, или бе умрял от усложнения на детския паралич, който го бе превърнал в инвалид за десет години, така и никой не можа да разбере.

„О, Ралф — помисли си Легат, — бедни, побъркан Ралф, ти предвиди всичко това.“

Той влезе и запали лампата. По навик извика „добър вечер“ на семейството си и зачака отговор. Но се виждаше, че всички са тръгнали, при това набързо. Коприненото сако, с което Памела бе дошла на обяда, висеше преметнато върху парапета на стълбището за горния етаж. Триколесният велосипед на Джон, полегнал на една страна, препречваше тесния коридор. Легат се наведе и го изправи. Стъпалата пукаха и скърцаха под краката му. Дървото беше прогнило. Съседите се оплакваха, че през преградната стена прониква влага. Но при все това Памела бе успяла да придаде на жилището известен шик — с изобилието от персийски килими и пурпурни завеси, букети от щраусови и паунови пера и старинни дантели. Тя имаше усет, както бе казала лично лейди Коулфакс. Една вечер бе напълнила къщата с ароматни свещи и я бе превърнала в приказен дворец. Но на следващата сутрин миризмата на влага си беше пак там.

Той се качи в спалнята им. Лампата беше повредена. Но от стълбищната площадка вътре влизаше достатъчно светлина, за да вижда какво върши. Ненужните дрехи бяха струпани на купчина върху леглото и разпилени по пода. Трябваше да прекрачи през бельото, за да стигне до банята. Той си взе бръснача, четката, сапуна, четката и праха за зъби, натъпка всичко в един несесер и се върна в спалнята да си търси риза. По Норт Стрийт бавно премина автомобил. Чуваше се воят на двигателя, включен на ниска предавка. За миг фаровете осветиха тавана; върху отсрещната стена пробяга светъл правоъгълник. Легат се спря с риза в ръка и се заслуша. Колата като че ли бе спряла, без да гаси двигателя. Той пристъпи към прозореца.

Беше малко купе с две врати. Тази на пътника до шофьора беше отворена. Някъде долу се чу изтракване. Миг след това човешка фигура с палто и шапка се отдалечи бързо от входа на къщата, качи се обратно в колата и дръпна вратата.