Робърт Харис - Мюнхен

— За бога, Хартман, размърдай се! Бъдещето на Райха е заложено на карта…

Хартман беше вече на улицата и се отдалечаваше с бърза крачка от сградата. Очакваше Зауер да тръгне след него, да се опита да го спре, да извади пистолет, да претърси джобовете му, да открие бележника. Но си заповяда да се успокои. Все пак беше трети секретар в отдела за Великобритания, като наред с останалите си задължения отговаряше за преводите. Да открият в него копие от писмо до британския министър-председател — писмо, което и без това след час щеше да бъде в Лондон — едва ли можеше да мине за държавна измяна. Щеше да се измъкне. Той можеше да се измъкне от почти всяка ситуация.

Хартман изкачи трите протрити каменни стъпала към входа на британското посолство. Отвътре величественият портик се осветяваше от една — единствена мъждива крушка. Железните врати бяха заключени. Той натисна бутона на звънеца и го чу някъде вътре в сградата. Звукът заглъхна. Каква тишина! Отсреща през улицата дори „Адлон“ — най-модерният от луксозните берлински хотели — беше притихнал. Сякаш целият град се беше изпокрил. Най-после чу да се местят резета и в ключалката да се превърта ключ. Някакъв млад мъж подаде нос през процепа на вратата.

Хартман каза на английски:

— Имам спешно послание от Райхсканцеларията, което трябва връча лично на посланика или на първия секретар.

— Разбира се. Очаквахме ви.

Хартман влезе и последва младежа нагоре по стълбището към голяма зала за приеми, висока два етажа и увенчана с овален стъклен купол. Той знаеше, че сградата е била построена през миналия век от железопътен магнат, който наскоро след това се разорил. Всичко в нея напомняше за вкус към лъскавия кич. Не едно, а две парадни стълбища се виеха нагоре в двата противоположни края на помещението, за да се срещнат в средата. По лявото с лека стъпка се спускаше, малко странично, като Фред Астер, висока слаба контешка фигура с червен карамфил в бутониерата. В ръката си държеше нефритено цигаре със запалена цигара.

— Добър вечер! Господин Хартман, нали?

— Добър вечер, Ваше Превъзходителство. Да, аз съм Хартман. Нося отговора на Фюрера до министър-председателя.

— Чудесно.

Британският посланик пое плика, измъкна отвътре трите изписани на машина страници и започна да ги чете още там. Очите му пробягваха бързо по редовете. Издълженото му лице с провиснали мустаци, и без това меланхолично, се издължи още повече. Той изръмжа тихо. Когато приключи, посланикът въздъхна, стисна цигарето между зъбите си и погледна нагоре към стъкления купол. Димът на цигарата му беше ароматен, от турски тютюн.

— Държавният секретар иска да обърнете специално внимание на последното изречение, сър Невил. Каза да ви предам, че никак не е било лесно.

Хендерсън погледна отново последната страница.

— Не особено надеждна сламка, за която да се хванем, но все пак е нещо. — Той подаде писмото на младия си асистент. — Преведи го и го предай в Лондон незабавно, ако обичаш. Няма нужда телеграмата да е шифрована.

После посланикът настоя да изпрати Хартман до вратата. Маниерите му бяха също толкова безупречни, колкото и облеклото. Говореше се, че бил любовник на югославския княз Павле. Веднъж се явил в Райхсканцеларията с яркочервен пуловер под светлосивия костюм; след това Хитлер не спирал да го коментира с дни. Какво си въобразяваха тези британци, изпращайки такъв човек да се разправя с нацистите?

На вратата той стисна ръката на Хартман.

— Кажете на барон Фон Вайцзекер, че оценявам усилията му. — Той хвърли по един поглед и в двете посоки на Вилхелмщрасе. — Невероятно е да си помисли човек, че до седмица може и да ни няма тук. Не бих могъл да кажа, че ще съжалявам особено.

Той дръпна още веднъж от цигарата, после я стисна внимателно с палеца и показалеца си, извади я от цигарето и я запрати на тротоара сред дъжд от оранжеви искри.

Семейство Легат живееха под наем в малка къща, долепена между цял ред подобни на Норт Стрийт в „Уестминстър“; препоръчал им я бе преди време тогавашният началник на Легат във Външното Ралф Уиграм, който живееше със съпругата и сина си в края на същата улица. Предимството ѝ беше близостта до работата му; Уиграм очакваше усърдие от подведомствените си и Легат можеше да бъде на работното си място си десет минути след като излезеше от къщи. Недостатъците ѝ бяха твърде много, за да бъдат изброени, и произтичаха главно от факта, че къщата беше на повече от двеста години. Ако не се броеше прокараното електричество, през цялото това време в нея не бяха внесени почти никакви подобрения. Темза минаваше на по-малко от двеста метра от там и нивото на подпочвените води беше високо. Влагата, просмукваща се от пода, се добавяше към течовете от дъжда през покрива. Само твърде изкусна подредба на мебелите прикриваше петната от плесен. Кухнята беше отпреди Голямата война. И въпреки всичко Памела беше влюбена в дома си. На същата улица живееше лейди Коулфакс, която през лятото организираше партита на свещи отвън на тротоара и семейство Легат бяха сред поканените. Което само по себе си беше абсурд — заплатата му бе едва 300 паунда годишно.