Робърт Харис - Мюнхен

На стълбищната площадка го очакваше госпожа Чембърлейн. Имаше вид, сякаш вече се бе облякла за вечеря. Беше с десетина години по-млада от министър-председателя; мила, закръглена, с едър бюст, тя напомняше на Легат за тъща му — типично ирландско момиче от село, на младини минавало за красавица. Легат остана назад. Тя каза тихо нещо на съпруга си и, за негово изумление, министър-председателят я хвана за миг за ръката и я целуна по устните.

— Не мога да се спирам сега, Ани. Ще говорим по-късно.

Когато я подминаваше, на Легат му се стори, че е плакала.

Докато следваше Чембърлейн надолу по стълбите, той забеляза тесните му приведени рамене, сребристата коса, леко завита след подстригването отзад на тила, и учудващо силната му длан, която едва докосваше парапета, стискайки здраво полуизпушената пура между показалеца и средния пръст. Беше викторианска личност. Портретът му на стълбището трябваше да е някъде по средата, а не най-горе. Когато стигнаха до коридора, водещ към официалния му кабинет, министър-председателят каза:

— Моля ви, върнете речта възможно най-бързо.

Той мина покрай кабинета на Легат, като опипваше джобовете на сакото си, докато намери кибрит. Спря се пред Заседателната зала, запали отново угасналата си пура, отвори вратата и се скри вътре.

Легат седеше зад бюрото си. Почеркът на министър-председателя беше неочаквано изряден, дори театрален. Издаваше една по-емоционална личност, скрита в черупката от благоприличие. Що се отнася до речта, тя определено не му хареса. В нея имаше твърде много първо лице единствено число: Аз летях надлъж и шир из Европа… Аз направих всичко, което бе по силите на един човек… Аз няма да се откажа от надеждата си за мирно решение. Аз съм човек на мира до дъното на душата си… В показната си скромност, помисли си Легат, Чембърлейн беше същият егоцентрик като Хитлер; винаги смесваше националните интереси със себе си.

Той направи малки промени, коригира някои граматични грешки, добави от себе си един ред, обявяващ мобилизацията на военноморския флот, която министър-председателят явно бе забравил да спомене, и занесе текста.

Долу, в Залата с градината, атмосферата на къщата отново се промени. Тук приличаше по-скоро на каютите за екипажа на луксозен презокеански кораб. Маслените картини, шкафовете с книги и спокойствието отстъпиха на ниски тавани, голи стени, застоял въздух, жега и неспирно тракане на повече от дузина пишещи машини, всяка отпечатваща по осемдесет думи в минута. Дори с отворени към градината врати помещението му действаше потискащо. Откакто беше започнала кризата, всеки ден на Даунинг Стрийт 10 се изсипваха хиляди писма на разтревожени граждани. Чували с неотваряна поща се трупаха в тесния коридор.

Наближаваше седем часът. Легат обясни на отговорника неотложността на мисията си и бе отведен до една млада жена, която седеше на крайното бюро в ъгъла.

— Джоун е най-бързата. Джоун, мила, остави всичко и набери на господин Легат радио обръщението на премиера.

Джоун натисна едно лостче и извади от машината наполовина готовия документ.

— В колко екземпляра?

Дикцията ѝ беше „градска“, звънка като кристал. Можеше да е приятелка на Памела.

Той се подпря с длани на ръба на бюрото ѝ.

— В три. Разбирате ли му почерка?

— Да. Но ще стане по-бързо, ако ми диктувате.

Тя постави листата хартия и индиго във валяка на машината и зачака.

— „Утре парламентът се свиква на заседание, където аз ще изложа изцяло събитията, довели до сегашната напрегната и критична ситуация…“

Той извади писалката си.

— Извинете, трябва да бъде „заседание, на което аз ще изложа…“. — Той си отбеляза поправката в оригинала и продължи: — „Колко ужасно, фантастично, невероятно е, че се налага тук да копаем траншеи и да мерим противогази заради един спор в далечна страна между хора, за които не знаем нищо…“

Той се намръщи. Тя спря да пише и го погледна. Изпод грима ѝ беше избила лека пот. Над горната ѝ устна се виждаше малка ивица влага, върху гърба на блузата ѝ имаше влажно петно. Той едва сега забеляза, че беше хубава.

— Нещо не е наред ли? — попита раздразнено тя.

— Тази фраза тук… Не съм сигурен, че е на място.

— Защо?

— Звучи някак… презрително.

— Но той е прав, нали? Повечето хора мислят като него. Какво общо имаме с това, че едни германци искат да се обединят с други германци? — Тя размърда нервно пръсти върху клавишите. — Хайде, господин Легат, не сте вие министър-председателят.