Робърт Харис - Мюнхен

— Свързвам ви, сър.

Чу се щракване и в слушалката се чу протяжното двойно мъркане на звънящия отсреща телефон. Тя отговори много по-бързо, отколкото бе очаквал, и каза с ведър глас:

— Виктория — седем — четири — седем — две.

— Памела, аз съм.

— О, здравей, Хю.

Гласът ѝ прозвуча изненадано, може би и леко разочаровано. Той каза:

— Виж, не мога да говоря дълго, затова слушай внимателно. Искам да опаковаш дрехи за една седмица и да помолиш от гаража да ви откарат, теб и децата, при родителите ти. Веднага.

— Но сега е шест!

— Още е отворено.

— Защо трябва да тръгнем толкова бързо? Какво се е случило?

— Нищо. Поне засега. Просто искам да съм сигурен, че си на безопасно място.

— Звучиш ми като изпаднал в паника. Мразя хора, които изпадат в паника.

Той стисна с ръка слушалката.

— Боя се, че скоро и други ще изпаднат в паника, скъпа. — Той погледна към вратата; някой минаваше покрай кабинета му и сякаш се спря. Легат понижи глас и продължи забързано: — по-късно тази вечер излизането от Лондон може да е много трудно. Трябва да тръгнете сега, докато пътищата са още чисти. — Тя понечи да възрази. — Не спори с мен, Памела. Защо поне веднъж не изпълниш нещо, което те моля?

Тя помълча няколко мига, после попита:

— А ти?

— Аз трябва да бъда тук през нощта. Ще се опитам да ти се обадя по-късно. Сега трябва да затварям. Нали ще направиш, каквото те моля? Обещай ми!

— Е, добре, щом настояваш. — Някъде около нея се чуваше едно от децата. Тя им подвикна да мълчат: — Тихо, разговарям с баща ви! — После се обърна към него. — Да ти донеса ли чанта с дрехи?

— Не, не се притеснявай. По-късно ще се опитам да изляза от тук. Ти се постарай да се измъкнете от Лондон.

— Обичам те. Нали знаеш?

— Знам.

Тя зачака. Легат съзнаваше, че трябва да ѝ каже нещо в отговор, но не можеше да намери верните думи. Чу се изтракване на слушалка върху вилката; тя затвори и в ухото му остана да се чува свободният сигнал.

Някой почука на вратата.

— Момент!

Той прегъна на две бележките си от срещата с началник — щабовете, после още веднъж на две и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си. Отвън в коридора беше Рен, куриерът. Легат се запита дали не го бе подслушвал. Но мъжът каза само:

— Хората от Би Би Си са тук.

За пръв път от началото на кризата на Даунинг Стрийт се беше събрала голяма тълпа. Хората се бяха скупчили търпеливо на отсрещната страна на улицата срещу Номер 10 зад групичката фотографи. Най-вероятно вниманието им бе привлякъл големият тъмнозелен автомобил с логото на Би Би Си и надпис ВЪНШНО ИЗЛЪЧВАНЕсъс златни букви от двете страни. Беше паркиран леко вляво от входа. Двама техници развиваха кабели от задните врати, прекарваха ги през тротоара и ги подаваха на някого през прозорците на сградата.

Легат беше застанал на прага с младия тон техник, който се казваше Ууд.

— Съжалявам, но се боя, че това просто няма как да стане.

— Защо?

Под кафявия си костюм от кадифе Ууд носеше пуловер.

— Защото министър-председателят има срещи в Заседателната зала до седем и трийсет.

— Не може ли да направи срещите някъде другаде?

— Не говорете глупости.

— В такъв случай не може ли да направим излъчването от друго помещение?

— Не, той държи да се обърне към британския народ от сърцето на изпълнителната власт, а това е Заседателната зала на правителството.

— Вижте сега. Предаваме на живо в осем, а вече минава шест. Ами ако техниката откаже, защото не сме я изпробвали надлежно?

— Ще разполагате поне с половин час, а ако успея да ви издействам още време, ще го…

Той се спря насред думата. Зад рамото на Ууд бе видял как един черен остин 10 завива от „Уайтхол“ по Даунинг Стрийт. Шофьорът беше светнал фаровете във вечерния полумрак и се движеше бавно, за да не блъсне някого от зяпачите, които се бяха пръснали по уличното платно. Операторите разпознаха пътника в колата преди Легат.

Ярката светлина на прожекторите им за миг го заслепи. Той вдигна ръка, за да закрие очите си. Промърмори „Извинете ме“ на Ууд и на свой ред слезе от тротоара на платното. Когато колата спря, той отвори задната врата.

Прегърбен на задната седалка, сър Хорас Уилсън стискаше чадър между краката си; в скута му имаше чанта с документи. Усмихна се леко на Легат и слезе от колата. На стъпалото пред Номер 10 се обърна за миг; лицето му изразяваше печал и нерешителност. Проблеснаха светкавици на фотоапарати. Той влезе вътре като някакво нощно животинче, алергично към светлината, без да изчака спътника си, който още слизаше от колата. Мъжът пристъпи към Легат с протегната ръка и каза: