Робърт Харис - Мюнхен

Корт още не бе продумал. Рейнландецът ходеше с малки, нервни крачки. След като извървяха около две трети от дължината на фасадата, той сви в един изоставен вход, като дръпна и Хартман след себе си. Дървената врата беше преградена с метални решетки, а площадката пред нея изглеждаше закътана от любопитни погледи. Не че имаше кой знае какво за виждане: само началникът на кабинета на външния министър — безобидна очилата фигура на чиновник — и до него младият висок секретар, които провеждаха импровизирана среща.

Притиснал кожената чанта до гърдите си, Корт я разкопча и извади написан на машина документ. Подаде го на Хартман. Шест страници, отпечатани с възможно най-едрия шрифт, какъвто Фюрерът предпочиташе; той не обичаше да натоварва далекогледите си очи с дребни бюрократични детайли. Документът беше протокол от сутрешната му среща със сър Хорас Уилсън, съставен от главния преводач на Външното министерство доктор Шмит. Макар и издържан в най-баналния официален стил, Хартман си представяше разигралата се сцена така живо, сякаш четеше роман.

Уилсън сервилно бе поздравил Фюрера с топлото посрещане на речта му в Шпортпаласт предишната вечер (сякаш можеше да бъде иначе), благодарил му бе за любезното позоваване на думите на премиера Чембърлейн и в един момент бе помолил останалите присъстващи на срещата — Рибентроп, посланик Хендерсън и първия секретар Къркпатрик от британското посолство — да излязат, за да поднесе насаме уверенията си на Хитлер, че Лондон ще продължи да притиска чехите. (Шмит дори бе написал думите му на английски: „Ще продължаваме да се опитваме да вразумим чехите“.) Но нищо от това не можеше да скрие същината на срещата: Уилсън бе имал дързостта да прочете на Хитлер предварително написан текст, в който се казваше, че при първия враждебен акт британците ще подкрепят французите, след което бе помолил Фюрера да повтори думите му, за да е сигурен, че го е разбрал правилно! Нищо чудно, че Хитлер бе избухнал и бе казал на Уилсън, че не го е грижа какво ще правят французи и британци, бил похарчил милиарди в подготовка за война и щом британците я искали, щели да я получат.

Хартман си каза, че сцената е наподобявала невъоръжен минувач, опитал се да придума луд с пистолет да му даде оръжието си.

— Значи все пак ще има война.

Той върна документа на Корт, който го прибра.

— Натам вървят нещата. Половин час след края на срещата — Корт посочи бронираната колона — Фюрерът разпореди това. Едва ли е случайност, че отиват право към британското посолство.

Грохотът от двигателите разцепваше топлия въздух. Хартман усещаше по езика си вкуса на прах, вдишваше сладникавата миризма на изгоряло гориво. Той се опита да надвика шума:

— Кои са тези? Откъде идват?

— Това са хората на Вицлебен от Берлинския гарнизон, пътуват към чешката граница.

Зад гърба му Хартман сви юмрук. Най-после! Усещането за неизбежност се разля по тялото му

— Значи вече си съгласен, няма алтернатива, нали така? Трябва да действаме.

Корт кимна бавно.

— Усещам, че ми се гади.

Изведнъж той сложи предупредително ръка върху лакътя на Хартман. Към тях крачеше полицай с извадена палка.

— Добър ден, господа. Фюрерът е на балкона.

Той посочи с палката си към отсрещната страна на улицата. Държеше се почтително и в същото време окуражаващо. Не им казваше какво да правят, просто ги подсещаше, че имат тази историческа възможност.

— Благодаря, господин полицай — каза Корт.

Двамата дипломати излязоха обратно на улицата.

Райхсканцеларията се намираше непосредствено до Външното министерство. Отсреща, на Вилхелмплац, се бе събрала малка тълпа. Без съмнение това беше партийна агитка; някои от участниците дори носеха ленти със свастика на ръкавите си. От време на време се чуваше команда с продран глас: „Хайл!“, и няколко десетки ръце се вдигаха за поздрав. Мъжете от бронираната колона отвръщаха на поздрава. Повечето бяха млади, във всеки случай, по-млади от Хартман. Той беше достатъчно близо, за да види лицата им — изразяваха объркване, учудване, гордост. Зад високата метална ограда на Райхсканцеларията имаше двор; над главния вход на сградата — балкон; на балкона се виждаше безпогрешно различима самотна фигура — кафява куртка, кафява фуражка, лявата ръка стиснала токата на черния колан, дясната периодично се стрелваше напред и нагоре, после заставаше неподвижно, с дланта надолу и с изпънати пръсти. До там едва ли имаше повече от петдесетина метра.