Робърт Харис - Мюнхен

Хартман запали цигара и се замисли какъв ли отговор подхожда на това. През седемте месеца, откакто Рибентроп бе поел Външното министерство, многократно го бяха викали, за да превежда от английски на немски постъпващи телеграми и да съставя отговорите от името на министъра. Отначало бе възприел традиционния официален, неутрален тон на професионален дипломат. Но много от ранните му опити биваха отхвърляни като недостатъчно отговарящи на духа на националсоциализма; някои дори му бяха върнати лично от СС щурмбанфюрер Зауер от кабинета на Рибентроп, задраскани по диагонал с дебела черна линия. С времето той започна да си дава сметка, че ако се надява на успешна кариера, трябва да промени стила си на писане. Ето защо се бе научил да уподобява бомбастичния маниер на изразяване на министъра, както и радикалния му мироглед, и тъкмо в този дух се захвана да отговаря на собственика на „Дейли Мейл“, като бодеше листа с перото в състояние на престорен бяс. Последният абзац от творбата му го порази с особената си експресивност:

Самата идея, че заради проблема със Судетите, който е абсолютно периферен за Англия, може да бъде нарушен мирът между два народа, ми се струва лудост и престъпление срещу човечеството. Германия винаги е следвала честно своята политика на разбирателство с Англия. Тя желае мир и дружба с Англия. Но когато в английската политика излизат на преден план чужди болшевишки влияния, Германия трябва да бъде подготвена за всяка ситуация. Отговорността пред света за едно такова престъпление няма да бъде на Германия — както вие, драги ми лорд Родърмиър, знаете по-добре от когото и да било.

Той подуха върху мастилото, за да изсъхне. Действително, с някой като Рибентроп нямаше опасност да прекали.

Хартман запали нова цигара. Прочете текста отначало, като внасяше тук — там дребни корекции, взирайки се в думите на хартията през тютюневия дим. Цветът на очите му беше интересен оттенък на виолетово, с леко прихлупени клепачи. Имаше високо чело; макар и едва на двайсет и девет, беше оплешивял почти до средата на черепа. Устата му беше широка, с плътни устни; носът — силен и волеви. Цялото му лице беше изразително, със странни черти, едва ли не грозновато, и въпреки това Хартман притежаваше способността да кара и мъже, и жени да го обичат.

Тъкмо се готвеше да постави черновата в изходящата поставка, за да бъде преписана на машина, когато чу шум. Може би по-точно би било да се каже — усети шум. Той сякаш премина през подметките на обувките му и се изкачи нагоре по краката на стола. Страниците в ръката му потрепериха. Шумът се усили в рев и за един абсурден миг Хартман се запита дали не е земетресение. После ухото му долови отчетливото боботене на форсирани мощни двигатели и грохота на метални вериги. Двамата му съседи по бюро — Нощиц и Ранцау — се спогледаха, смръщили вежди. Станаха от столовете си и отидоха до прозореца. Хартман ги последва.

Колона грозни масленозелени бронирани машини пълзеше на юг по Вилхелмщрасе откъм „Унтер ден Линден“: полуверижни артилерийски влекачи, цели танкове, натоварени върху платформи, тежки оръдия, влачени от камиони или от конски впрягове. Хартман изви врат — колоната продължаваше до безкрай, докъдето стигаше поглед; вероятно наброяваше цяла моторизирана дивизия.

Нощиц, който беше по-възрастен от него и с една степен по-високо в йерархията, промърмори:

— Господи, нима се започва вече?

Хартман се върна на бюрото си, вдигна телефона и набра вътрешен номер, като закри с длан лявото си ухо заради шума отвън. От другата страна метален глас каза:

— Корт.

— Тук е Паул. Какво става?

— Слез долу да се видим.

Корт затвори телефона.

Хартман взе шапката си от закачалката. Нощиц подвикна подигравателно след него:

— Доброволец ли отиваш?

— Не, разбира се. Излизам отвън да махам с ръка на нашия храбър Вермахт.

Той тръгна забързано по мрачния коридор с висок таван, слезе по централното стълбище и мина през двойната врата. Късо стълбище, застлано със син килим по средата и с по един каменен сфинкс от двете страни, го изведе до главното фоайе. За негова изненада, то беше пусто, макар че въздухът трептеше от шума навън. След минута Корт слезе при него, стиснал под мишница кожената си чанта. Беше си свалил очилата и дъхаше върху стъклата, за да ги избърше с широкия край на вратовръзката си. Двамата заедно излязоха на улицата.

Едва шепа служители на Външното министерство се бяха скупчили отвън на тротоара, за да гледат парада. Отсреща през улицата, разбира се, картината беше съвсем различна: хората от Министерството на пропагандата буквално висяха на гроздове по прозорците. Небето беше облачно, всеки момент можеше да завали — Хартман усети капка влага по брадичката си. Корт го хвана под ръка и двамата тръгнаха успоредно на бронираната колона. Дузина знамена в червено, бяло и черно със свастики висяха неподвижно над главите им, придавайки празничен вид на сивата фасада на министерството. По улицата имаше странно малко хора. Никой не махаше с ръце и не скандираше; повечето стояха, навели глави или вперили погледи неподвижно пред себе си. Хартман се запита какво ли се бе объркало. Обикновено партията се грижеше подобни събития да протичат подобаващо.