Робърт Харис - Мюнхен

Корт вдигна ръка за поздрав и промърмори: „Хайл Хитлер!“. Хартман повтори жеста.

След като подминеха Райхсканцеларията, машините от колоната ускоряваха ход към Блюхерплац.

— Според теб колко души са излезли да гледат? — попита Хартман.

Корт огледа групичките зяпачи.

— Бих казал, не повече от двеста.

— Това няма да му хареса.

— Със сигурност. Този път наистина мисля, че режимът направи грешка. Фюрерът беше толкова поласкан от визитите на Чембърлейн, че остави Гьобелс да каже на медиите да се развихрят. Германците си помислиха, че ще получат мир. А сега им се казва, че все пак ще има война, и това не им харесва.

— И така, кога ще действаме? Моментът определено е подходящ.

— Остер иска да се съберем довечера. На ново място: Гьотещрасе девет, в Лихтерфелде.

— Гьотещрасе? Но защо иска да се събираме чак там?

— Кой знае? Бъди там преди десет часа. Ще бъде напрегната вечер.

Корт го стисна за рамото, после се обърна и се отдалечи. Хартман остана още няколко минути отвън, приковал поглед във фигурата на балкона. Охраната беше изумително малко — двама полицаи до портала към двора, двама с униформи на СС до входа на сградата. Вътре със сигурност имаше още, но все пак… Разбира се, след обявяването на войната всичко щеше да се промени. Тогава изобщо нямаше да могат да го доближат.

След още минута — две фигурата на балкона като че ли реши, че това е достатъчно. Хитлер свали ръка надолу, хвърли по един последен поглед в двете посоки по Вилхелмщрасе като театрален директор, който оглежда полупразната зала, след което обърна гръб и влезе през завесите в кабинета си. Вратата се затвори след него.

Хартман свали шапка и приглади оредялата си коса, след това я нахлупи още веднъж над веждите и тръгна замислен към кабинета си.

Точно в 6 вечерта звънът на Биг Бен се разнесе през отворените прозорци на Номер 10.

Сякаш по даден знак госпожица Уотсън стана от стола си, взе си шапката и мантото, пожела със звънък глас „хубава вечер“ на Легат и си тръгна, понесла под мишница една от червените кутии за документи от кабинета на министър-председателя, пълна догоре с грижливо надписани папки. Извънредното свикване на парламента за спешен дебат по чешката криза бе сложило край на безгрижното ѝ лято. Легат знаеше, че както всяка вечер тя ще измине с велосипеда си разстоянието по „Уайтхол“ до Парламента, ще остави древното колело до входа откъм Ню Плейс Ярд и ще се изкачи по затвореното за простосмъртни стълбище до кабинета на министър-председателя, който се намираше от другата страна на коридора срещу стола на председателя на парламента. Там щеше да се срещне с парламентарния секретар на господин Чембърлейн, лорд Дънглас [1] Името, с което е известен британският политик Александър Фредерик Дъглас-Хюм. — Б. р. , в когото беше видимо и несподелено влюбена, за да обсъдят отговори на писмено зададените въпроси.

Това беше шансът на Легат. Той затвори вратата, седна на бюрото, вдигна телефона и се свърза с централата, като се опитваше да си придава небрежен тон.

— Добър вечер, Легат е. Бихте ли ме свързали, ако обичате, с този номер: Виктория - седем- четири-седем-две?

От момента, в който бе приключила срещата с началник — щабовете, Легат не бе имал нито миг свободен. Сега той най-после остави бележките на бюрото си. Обучен от ранно детство в гладиаторските битки на изпитната зала — училище, стипендия, изпитите в Оксфорд, конкурсът за Външното министерство, — той бе писал само от едната страна, за да не попива мастилото през хартията. МП изрази загриженост за противовъздушната ни отбрана… Той бързо обърна листата с празната страна отгоре. Както му бе наредено, щеше да ги унищожи. Но не още. Нещо го спираше. Не можеше да каже точно какво — някакво странно чувство за приличие може би. Цял следобед, докато бе придружавал едни след други групи посетители до кабинета на министър-председателя и бе съставял документите, които щяха да трябват на премиера за речта пред парламента, той се бе почувствал посветен в чистата, неподправена истина. Това беше информация, по която се формираше политиката на правителството; можеше да се каже, че нищо друго няма значение. Дипломация, морал, законност, дълг — каква тежест имаха тези неща, поставени на везните срещу военна сила? Една ескадрила на Кралските ВВС, ако си спомняше правилно, наброяваше двайсет самолета. Значи на голяма височина оставаха само двайсет модерни изтребителя, които да защитават страната.